Сфинксът
- Автор: Лирнер Тобша
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-948-8
- Переводчик: Милена Радева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сфинксът». Краткое содержание книги:
При гмуркане към останките на древен кораб археологът Изабела Уорнок открива астрариума — изключително ценен артефакт, който представлява сложен механизъм със свръхестествени свойства. Според преданията загадъчният уред предопределял съдбите на поколения крале и фараони още от зората на цивилизацията.
За зла участ невероятното откритие има ужасна цена и астрариумът остава у съпруга на Изабела — Оливър. Скоро Оливър разбира, че тайнственият уред може да предизвиква земетресения, както и че с негова помощ Мойсей е разделил Червено море на две. Часове по-късно на Оливър му се налага освен живота си да брани и вековно древна тайна в опасен свят на конспирация и египтология, където хилядолетни легенди се сблъскват смъртоносно със съвременната човешка амбиция.
— Аз съм просто един учен, господин Именанд, нищо повече. И много щателно извършвам проучванията си.
— Ще видим това. А сега приемете моите съболезнования за загубата на съпругата ви. Тя беше забележителен археолог.
— Значи сте чували за нея? — попитах аз и в този момент се почувствах неловко.
Почти нищо не знаех за този човек, а държането му пораждаше някаква странна близост между нас.
— Чел съм някои от нейните научни работи. Аз съм колекционер на антични предмети и дори може да се каже, че съм нещо като археолог, но разбира се, съвсем на аматьорски начала. — Той се засмя и всички учтиво го последваха. — А сега да поговорим за работа. Условията на договора удовлетворяват ли ви?
Почувствах се притиснат в ъгъла и отговорих малко несигурно:
— Да, всичко е наред.
— Не се заблуждавайте, господин Уорнок, а впрочем мога ли да ви наричам Оливър?
Кимнах в знак на съгласие.
— Ще проявявам огромен личен интерес към проучванията ви, Оливър. Реших, че вие ще станете моето хоби.
Той отново се засмя и другите отново се присъединиха към него. Аз обаче не го направих. Нещо ми подсказваше да се противопоставя на обаятелния му чар, който изпълваше стаята като парфюм.
— Значи можем да сключим сделка? — попитах направо, твърдо решен да не се поддавам на общото настроение.
Смехът моментално спря.
Мустафа ми хвърли един поглед, изражението му подсказваше, че бях прекрачил определена граница. Господин Еминитес се изкашля, а Уалиф започна да оправя копринената си вратовръзка. Напрежението ставаше все по-голямо, докато най-накрая за всеобщо облекчение на лицето на господин Именанд се появи широка усмивка.
— Да, можем да сключим сделка, а сега трябва да хвана самолета си. В бъдеще доста често ще се виждаме, Оливър, бъдете сигурен в това.
И ние отново си стиснахме ръцете.
Господин Еминитес събра от масата всички карти и таблици и ги прибра в куфарчето си. Забелязах, че докато се отправяше към вратата се движеше така, че никога да не застане с гръб към шефа си. Господин Именанд се спря до вратата и за моя изненада ми намигна, преди да излезе.
42
Докато Мустафа беше излязъл, за да купи някои провизии за пътуването ни до манастира, аз извадих астрариума и го разопаковах. Нищо не се бе променило, механизмът продължаваше да работи, а малката стрелка с главата на Сет беше само на едно деление от датата на смъртта ми.
Внимателно опаковах астрариума. Срещата с господин Именанд ме беше разтревожила. Дали се интересуваше само от проучванията, или имаше и някакви други намерения? Трябваше да се махна от Александрия колкото е възможно по-бързо, но трябваше да се срещна с още един човек, преди да замина.
Изчаках Мустафа да се върне. Помолих го да пази раницата с астрариума и отново излязох навън, преоблечен като коптски монах.
Пазачът в затвора пъхна петдесетте египетски паунда в задния джоб на униформата си и ми направи знак да го последвам в тесния коридор, който вонеше на урина и дезинфектанти.
— Може би господин Хермес ти е по-специален приятел, а?
Не обърнах никакво внимание на подигравката му. Опитвах се да потисна чувството си на дезориентация и страх, като видях познатите ми стени с лющеща се мазилка и стари метални врати на място, където само преди седмица бях задържан за разпит. Минахме покрай редица килии, някои от тях празни и неосветени, в някои от тях мъжете лежаха свити в ъглите, отчаяни късчета човешки съдби. Някои викаха за помощ, други повтаряха монотонни молитви, поклащайки се напред-назад.
В края на коридора имаше една малко по-голяма килия с дървен нар и кофа за тоалетна в ъгъла. Хермес Хемиедес лежеше на нара, завит почти изцяло в сивото одеяло, сякаш се срамуваше и искаше да се скрие. Краката му, бледи, с големи вени по тънките глезени и отекли пръсти, стърчаха изпод одеялото, обути в износени, прекалено големи сандали.
— Трийсет минути — съобщи ми пазачът, докато отваряше решетката на килията с голям ключ.
— Обикновено даваме по петнайсет, но за теб — каза той и се потупа по джоба — трийсет.
Той си тръгна, като заключи вратата след мен.
— Оливър? — Хермес отметна одеялото и седна на нара.
С облекчение забелязах, че по лицето му не се виждаха никакви синини и наранявания.