Шерлок Холмс (Том 1) [bg]

Имам ли да казвам нещо? Да, имам да казвам, и то много. Ще направя пълни самопризнания. Ако искате, обесете ме, все ми е едно. Повярвайте ми, не съм затворил и за миг очи, откакто извърших това, и не вярвам да ги затворя, преди да настъпи часът за вечния сън. Понякога виждам неговото лице, но повечето пъти — нейното. Няма миг, в който някой от двамата да не е пред очите ми. Той изглежда навъсен и зъл, на нейното лице е изписана изненада. Да, невинната овчица, тя наистина се изненада, когато видя края си в очите, които рядко са поглеждали към нея другояче освен с любов.

Но за всичко е виновна Сара и дано проклятието на един съсипан човек я стигне и кръвта в жилите й да се разложи! Не мислете, че с това искам да оправдая себе си. Не. Вярно е, че се върнах към чашката и се напивах като животно, но тя щеше да ми прости и щеше да ми остане вярна до гроб, ако тази жена не беше пристигнала под нашия покрив. Защото Сара Къшинг ме обичаше — това е в основата на цялата история, — обичаше ме, докато любовта й не се превърна в жлъчна омраза, когато разбра, че ценя много повече отпечатъка от стъпалото на жена ми в калта, отколкото нейното тяло и душа.

Те бяха три сестри. Най-възрастната беше добра жена, втората беше демон, а третата — ангел. Сара беше на трийсет и три години, а Мери на двайсет и девет, когато се ожених за нея. Бяхме безкрайно щастливи, в цял Ливърпул нямаше по-добра съпруга от моята Мери. Тогава поканихме Сара да ни погостува една седмица. Седмицата се превърна в месец, после изтече втори, че и трети, и тя заживя при нас като член на семейството. По това време бях въздържател, пестяхме по малко пари и бъдещето ни изглеждаше от щастливо по-щастливо. Господи, кой можеше да допусне, че ще се стигне дотам! На кого можеше и да му се присъни дори!

Обикновено се прибирах в края на седмицата, а понякога, когато задържаха кораба в пристанището за товарене, оставах по цяла седмица и прекарвах доста време в компанията на моята балдъза Сара. Тя е висока, красива и черноока жена, буйна и пламенна; носеше главата си гордо вдигната, а в очите й винаги гореше огън като искра от кремък. Но не съм и помислял за нея, когато моята Мери беше там. Заклевам се в това, надявайки се на Божията милост.

Понякога ми се струваше, че тя нарочно гледа да остане насаме с мен, често ме предумваше да излезем заедно на разходка, но аз не виждах нищо лошо в това. Една вечер обаче очите ми се отвориха. Прибрах се от кораба и заварих у дома само Сара. Жена мия нямаше. „Къде е Мери?“ — попитах. „Отиде да плати някаква сметка“ — отвърна Сара. Бях неспокоен и крачех напред-назад из стаята. „Не можеш ли да бъдеш щастлив поне пет минути без Мери, Джим? — рече тя. — Не е много ласкаво за мен, че моята компания не те задоволява дори за толкова кратко време.“ „Така е, моето момиче“ — казах и протегнах снизходително ръка към нея, но тя в миг я сграбчи — дланите й горяха сякаш от треска. Погледнах в очите й и разбрах всичко. Излишно беше да говорим. Намръщих се и дръпнах дланта си. Тя постоя мълчаливо още малко, после протегна ръка и ме потупа по рамото. „Внимавай, Джим“ — рече и с подигравателен смях изскочи от стаята.