Царство от Мед
- Автор: Чакраборти С. А.
- Серия: Хрониките на Девабад #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-345-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Царство от Мед». Краткое содержание книги:
Животът на Нахри се променя завинаги от мига, в който, без да иска, призовава Дара - страховит, мистериозен джин. Откъсната от дома си в Кайро, тя се озовава в ослепителния кралски двор на Девабад и бързо открива, че ще има нужда от всичките си мошенически инстинкти, за да оцелее в него. Нахри се оказва уловена в златна клетка, наблюдавана от царя, който управлява от трона, принадлежал някога на предците ѝ. А една нейна грешна стъпка ще обрече на гибел цялото ѝ племе.
Междувременно Али е изпратен в изгнание заради това, че се е опълчил на баща си. Преследван от наемни убийци, носещ се без посока сред златните пясъци на бащиното му племе, той трябва да разчита на плашещите способности, с които са го надарили маридите - непредвидимите водни духове. Използването на новите му сили ще доведе до разкриването на ужасна тайна, която семейството му е пазило дълбоко заровена векове наред.
С наближаването на новото столетие джиновете се събират зад внушителните месингови стени на Девабад, за да празнуват. Ала невидима заплаха се приближава от север. Сила, която ще доведе огнена буря право в сърцето на самия град...
В следващия миг Дара се озова отгоре му, прогонвайки дима. Дишдашата на Мунтадир беше раздрана, стомахът му беше окървавен, тъмнозелените ивици и съскащата пепел около раната бяха зловещо доказателство, че Дара действително го беше пронизал със зулфикара.
От Нахри и Ализейд нямаше и следа.
— Къде са? — попита Дара. — Брат ти и Бану Нахида?
Мунтадир го заплю в лицето.
— Върви на майната си, Бич.
Дара натисна раната му с коляно и емирът изохка.
— КЪДЕ СА ТЕ?
Сълзи се стичаха по лицето на другия мъж, ала Дара трябваше да му отдаде заслуженото — не каза нищо, макар очите му да горяха от болка.
Мислите на Дара препускаха. Нахри и Ализейд не бяха глупави. Къде биха отишли?
— Печатът на Сулейман — прошепна и начаса вдигна коляно, спомнил си каква бе мисията му. — Там ли отидоха? Къде е той?
— В ада — отвърна Мунтадир задавено. — Защо не отидеш да го потърсиш? Несъмнено си чест посетител там.
Дара трябваше да повика на помощ целия си самоконтрол, за да не го удуши. Имаше нужда от помощта му. А Кахтани или не, Мунтадир бе останал тук, с болезнена, фатална рана, така че по-малкият му брат и съпругата му да могат да избягат.
Той се приведе към емира.
— Хората ти изгубиха; така или иначе, ще открия брат ти. Кажи ми как да взема печата на Сулейман и Ализейд ще умре бързо. Безболезнено. Заклевам се в честта си.
Мунтадир се изсмя.
— Ти нямаш чест. Доведе ифрити в града ни. Гезирски деца, които би трябвало да палят фойерверки, сега лежат мъртви в палата заради теб.
Дара потръпна, мъчейки се да открие оправданията, които Маниже беше бе изтъквала пред него.
— А колко деца на девите умряха, когато твоите хора превзеха това място? Много повече от гезирските деца, които ще бъдат изгубени тази нощ.
Мунтадир се взираше потресено в него.
— Чуваш ли се изобщо? Какъв мъж прави подобни сметки? — Ненавист изпълни сивите му очи. — Господи, надявам се да е тя. Надявам се Нахри да забие нож в онова в гърдите ти, което наричаш сърце.
Дара извърна очи. Нахри определено беше изглеждала способна на това, докато се взираше яростно в него през коридора, сякаш той беше чудовище.
Тя греши. Не разбира. Тази мисия трябва да беше правилна, трябваше да успее. Всичко, което Дара беше сторил за хората си, от Ки-зи до днешното нападение, не можеше да е напразно.
Отново насочи вниманието си към Мунтадир.
— Знам, че си наясно какво се случи със сестричката ми, когато Девабад падна. Лично се погрижи да ми го напомниш последния път, когато се срещнахме. Дай на своя малък брат по-лека смърт.
— Не ти вярвам — прошепна Мунтадир, ала думите на Дара като че ли имаха ефект, защото лицето му се разкриви от тревога. — Ти го мразиш. Ще му причиниш болка.
— Кълна се в живота на Нахри — бързо отвърна Дара. — Кажи ми как да взема печата на Сулейман и ще проявя милост към Ализейд.
Мунтадир не отговори, очите му обхождаха изпитателно лицето на Дара.
— Добре — каза най-сетне. — Първо трябва да вземеш пръстена. — Дишането му ставаше все по-накъсано. — Библиотеката на палата. Слез в катакомбите под нея. Има… — Мунтадир бе разтърсен от кашлица. — Има стълбище, по което трябва да слезеш.
— А после?
— Слез по него. Доста е дълбоко; дълго ще трябва да вървиш. Ще усетиш, че става по-топло.
Лицето на Мунтадир се разкриви и той се сгърчи.
— А след това? — подкани го Дара, обзет от нетърпение и мъничко паника. Не се беше забавил да тръгне след Нахри и Ализейд само за да види как емирът умира, преди да успее да му отговори.
Мунтадир се намръщи, а лицето му придоби объркан вид.
— Не е ли това пътят към ада? Реших, че искаш да се върнеш у дома.
В следващия миг ръцете на Дара се сключиха около гърлото му. Очите на емира грееха трескаво, приковани в тези на Дара в един последен миг на опълчване.
На триумф.
Дара начаса го пусна.
— Ти… опитваш се да ме подмамиш да те убия.
Мунтадир отново се закашля и кръв опръска устните му.
— Изумително. Трябва да си бил забележителен тактик по твоето вр… аа! — изпищя, когато девът отново натисна раната му с коляно.
Само че сърцето на Дара препускаше, емоциите му бяха в хаос. Не можеше да си губи времето, изтезавайки един умиращ мъж, за да изкопчи информация, която той не искаше да му даде.
Вдигна коляно и отново погледна опушените зелено-черни ръбове на раната. Не беше фаталният удар, който бе покосил Мардонийе така светкавично. Отровата на зулфикара щеше да погуби емира, не самото порязване.