Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Халифа беше дошъл в съзнание в края на площадката. Протегна ръка и хвана тази на Бен Рои.
— Благодаря ти — изтръгнаха се дрезгави думи от гърлото му. — Благодаря ти.
Израелецът клатеше глава и размахваше ръце, сякаш плуваше в басейн.
— Беше оловна — прошепна. — Беше направена от олово. Отгоре злато, отдолу олово.
Изсумтя, напълни шепата си със сняг и го поднесе към разкъсаното си ухо.
— Еврейска му работа, а? Никога не пропускат възможност да спестят пари.
Решиха, че е добре да се измъкнат от Германия възможно най-бързо. Бен Рои звънна на този и онзи по телефона, не можа да намери полет до Израел, но пък осигури до Кайро — чартър от Залцбург, директен, излитащ в шест сутринта. Запази билети.
— Оттам ще направя връзка към „Бен Гурион“. По-добре, отколкото да се размотавам тук.
Шофираха заедно до летището, оставиха колите, изкъпаха се, поспаха няколко часа и излетяха по разписание. В момента, когато самолетът се озова във въздуха, Бен Рои заспа. Халифа се опита да направи същото, но беше толкова преуморен, че не успя, само седеше, отпиваше от кафето си и се взираше през прозореца към бледата руменина на изток, която бавно обхвана цялото небе, пооранжевя и в един момент хоризонтът пламна.
Нещо го глождеше. А нямаше какво. Събитията от предишната нощ бяха довели целия случай „Шлегел“ до толкова окончателна развръзка, колкото изобщо би могло да има някое разследване. Въпреки това не можеше да се отърси от човъркащото усещане — даже не усещане, по-скоро смътно мъждукане някъде в дъното на съзнанието му, — че е останало нещо недовършено, някакъв последен дребен детайл, който да допълни картината, и едва тогава тя да бъде наречена завършена.
Допи си кафето, пребори се с копнежа да отиде да запали цигара в тоалетната и погледна разстилащата се зора. Мислите му кръжаха несвързано над всичко, което се беше случило през последните няколко седмици, прелитаха без посока през хаоса от хора, места и случки, преди накрая да спрат обратно в Долината на царете, където беше започнало всичко. Джинджър, Аменхотеп II, малкият Али, дърдорещ за фараони и съкровища и капани за наивници. Какво беше изтърсил? Хорибъл Инкиман. Усмихна се. Хорибъл Инкиман! Безценно попадение.
— Ще обичате ли кафе?
Стюардесата се беше навела към него с кана в ръка. Той й подаде чашата си, облегна се и подхвана веригата на мислите си от същото място.
Хорибъл Инкиман. Хор-анх-амун. Везир на фараона Тутмос II. Бяха открили гробницата му само преди няколко месеца, в Сакара, с напълно непокътната погребална камера, натъпкана до тавана с прекрасна смайваща колекция от погребални принадлежности, включително великолепен саркофаг от пясъчник. Дори само това я правеше една от най-важните находки през последните години. Но уникалното в случая беше не това, а че под основната камера археолозите се бяха натъкнали на грижливо замаскирана допълнителна камера, в която колекцията от артефакти беше още по-изумителна, там имаше още по-впечатляващ саркофаг, този път с действителното тяло на собственика на гробницата. Оказа се, че горното помещение просто е било маскировка, съвършена имитация за заблуда на евентуалните грабители, които да решат, че са се докопали до главната плячка, докато всъщност въпросната плячка е скрита точно под краката им. Изключително.
Задуха горещото си кафе и се загледа през илюминатора — вече цялото небе представляваше бляскава равнина от червено и златно — мислите му закръжиха отново, преди да се спрат на странната среща в стария град на Кайро, в синагогата „Бен Езра“. Как се казваше онзи човек? Шобу Ха Ор? Шобу? Не, Шому. Шомир. Точно така. Шомир Ха Ор. Странен мъж, необикновен. Държеше се, все едно го беше очаквал, удивителен беше начинът, по който му беше разказал всичко за менората в синагогата.
„Въпреки че като всяка репродукция е само сянка в сравнение с оригинала… Тя е била много красива. Седем вейки, чашки като миндалови цветове, цялата изкована от един-единствен блок чисто злато — най-красивото нещо на света.“
Можеше с чиста съвест да свидетелства, че е истина. Беше красива. Прекрасно произведение на изкуството, та макар и от олово под позлатата.
„Във Вавилон, така ни казва пророчеството. Във Вавилон ще се намери истинската Менора, в дома на Абнер.“
Стюардесите започнаха да поднасят закуската. Питаха пътниците топла закуска ли искат или континентална.
Вавилон. Един-единствен блок чисто Плато.
Нещо го глождеше.
Хор-анх-амун. Фалшива камера. За заблуда на грабителите.
Наистина го глождеше.