Спомени от лед

„Още един поход през този прокълнат от Гуглата континент за тази изтощена армия от чужденци, тези странници, които вече от толкова години са нежелани, презирани и мразени. Нашите нови съюзници, в посивелите им униформи, с избелелите знамена, прогласящи нова вярност. Следват само един мъж и не търсят оправдание, нито кауза.“

Придърпа грубата качулка над главата си. Ленивото слънце пробиваше през облаците, струпали се на югоизток. Тя беше с гръб към крачещата напред колона — седеше в един фургон на риви и гледаше точещия се обоз и охраняващите го от двете страни малазански войници.

„Бруд ли събужда тази вярност? Той беше бойният главатар, който за първи път победи малазанска армия. Земите ни бяха отнети. Каузата ни беше ясна и се сражавахме за пълководеца, който можеше да се противопостави на нашественическата войска. А ето, че сега сме изправени пред нова заплаха за отечеството ни, и Бруд реши да ни поведе. Все пак, ако ни заповяда да скочим в Бездната — ще го последваме ли? Аз самата дали ще го сторя, след като вече знам каквото знам?“

Мислите й се отнесоха към Аномандър Рейк и неговите Тайст Андий. Чужд им беше Дженабакъз, но се сражаваха в негова защита, в името на свободата на неговия народ. Властта на Рейк над Тайст Андий бе абсолютна. „Да. Те биха скочили в Бездната, без да мигнат. Глупци.“

А и малазанците, крачещи от двете им страни. Дужек Едноръкия. Уискиджак. И десет хиляди нетрепващи души. Какво правеше тези мъже и жени така упорити в чувството им за чест?

Куражът им беше започнал да я плаши. В корубата на състареното й тяло се таеше един прекършен дух. Озлочестена от собствения си страх, лишена от достойнство, престанала да бъде майка. Изгубена, дори за ривите. „Не съм нищо повече освен храна за детето си. Виждах я — вече от разстояние — станала е по-висока, наляла се е, бедрата, гърдите, лицето й. Тази Татърсейл е била газелка. Поглъща ме, тази нова жена, с тези нейни сънени очи, пълните устни, широката уста, полюшващата се, страстна походка…“

Един конник подкара към задницата на фургона; бронята му издрънча и прашното наметало изплющя, докато забавяше бойния си кон. Забралото на лъскавия му шлем беше вдигнато и отдолу се виждаше посивялата брада, подрязана късо, и свъсените очи.

— И мен ли ще отпратиш, мхаби? — изръмжа той.

— Мхаби? Онази жена е мъртва — отвърна тя. — Можеш да я оставиш тук, Уискиджак.

Той свали ръкавиците от щавена кожа от широките си, нашарени с белези ръце. „Груби са като на зидар, но будят обич все пак. Всяка жена, у която все още има живот, би пожелала ласката им…“

— Да сложим край на глупостите, мхаби. Нужен ни е съветът ти. Корлат ми разправя, че те терзаят сънища. Крещиш насън срещу някаква заплаха, която се приближавала към нас, нещо огромно и гибелно. Ужасът ти си личи — дори в този момент виждам как думите ми го накараха отново да пламне в очите ти. Опиши ми виденията си, мхаби.