Лорд Златен
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лорд Златен». Краткое содержание книги:
— Всичко това за Шишко ли е? Смяташ да купиш верността му? — възмутено попита принцът.
— Да. За Шишко е. Но не за да го купя. Или поне не точно. Трябва да го спечеля, Предан. Ще започнем с подаръци и повече внимание. Мисля, че накрая по-важно ще е вниманието, не толкова подаръците. Чу от самия него какъв е бил животът му. Защо да изпитва вярност към когото и да било? Нека ти кажа нещо от личен опит, принце. Всеки, дори крал, може да започне да купува човек с подаръци. И отначало помежду им на пръв поглед да няма нищо повече от това. А накрая може да се появи вярност и дори дълбоко уважение. Защото грижата един за друг е началото на една връзка. — Мислите ми се зареяха за момент не само към крал Умен и мен, но и към онова, което споделяхме с Хеп, към онова, което се бе изградило между мен и Бърич, а по-късно и между Сенч и мен. — Така. Започваме с простите подаръци, които да размекнат едно просто сърце.
— И една баня не би му се отразила зле. Както и по-здрави дрехи. — Говореше замислено, без капка сарказъм.
— Прав си — съгласих се. Съмнявам се, че разбра какво имам предвид. Всъщност исках той да реши как да спечелим сърцето на Шишко. Защото в крайна сметка връзката, която се опитвах да създам, щеше да е между тях двамата. Внезапно приех убеждението на Сенч, че принцът трябва да има котерия. Можеше да настъпи време, когато „Не го виждаш, не го виждаш“ щеше да го спаси от въжето.
Тръгнахме по задачите си. Забързах през тайния лабиринт и минах през стаичката си и стаите на Шута, без дори да проверя дали е буден. Няколко мига по-късно се изкачвах към онази част на замъка, където се намираха покоите на любимия съветник на кралицата. Искаше ми се да има по-подходящ начин да се свържа с него, но вече бях решил, че ако някой се опита да ме спре, просто ще излъжа, че нося съобщение от лорд Златен.
Бяха се случили толкова много неща, а все още бе ранна утрин. Повечето от тихо движещите се из Бъкип хора бяха прислужници, тръгнали да се погрижат за гладкото начало на деня за господарите си. Някои мъкнеха кофи чиста вода, други носеха подноси със закуска. Дребничка лечителка с марли и мехлеми ме задмина въпреки широката ми крачка. Подтичваше със зачервени бузи, сякаш всеки миг беше решаващ. Предположих, че отива в покоите на Сенч да се погрижи за изгарянията му, но тя внезапно спря пред мен и едва не се блъснах в нея. Опрях ръка на стената да запазя равновесие и се извиних.
— Няма нищо. Само отвори вратата.
Не бе вратата на Сенч. Отдавна се бях погрижил да науча кои са покоите му. Но любопитството ми си каза думата и докато хващах дръжката на вратата, възкликнах:
— Надявам се лейди Скромност да не се е изгорила много лошо. Доста неща носите.
Лечителката поклати раздразнено глава.
— Това не са покоите на лейди Скромност. Лейди Розмари се нуждае от грижите ми. Снощи от комина паднали сажди и пламъкът лумнал право в лицето й, горката. Изгорил двете й ръце и опърлил прекрасната й коса. Отвори вратата, човече.
Зяпнах и се подчиних, после рискувах и надникнах вътре, преди да затворя. Бузите и челото на лейди Розмари бяха червени като на Сенч. Беше облечена в жълт халат и седеше в стол край прозореца, а една прислужница режеше опърлените върхове на косата й. Ръцете на Розмари бяха омотани в мокри кърпи и ги държеше вдигнати — явно я боляха. В следващия миг вратата се затвори.
Замръзнах. Тази сутрин бях разкрил твърде много тайни. Лейди Розмари бе новата ученичка на Сенч. Всъщност защо пък не? Славен я бе научил на някои основни неща още преди години. Защо да се пропилява обучен шпионин? Някак самата практичност на ставащото ме натъжи. Но пък бях чувал не един Пророк да казва, че оръжието, което захвърляш днес, утре може да се използва срещу теб. По-добре беше лейди Розмари да е подръка, отколкото да рискуваме някой да я използва против нас.
Когато приближих покоите на Сенч, забавих крачка. Откритието ми не правеше основната ми задача по-малко спешна, но умът ми беше претъпкан с твърде много мисли, за да съм в състояние ясно да проследя всяка. Почуках и едно момче на десетина години ми отвори. Заговорих с висок дружелюбен тон.
— Добро утро, млади господине! Аз съм Том Беджърлок, слугата на лорд Златен. Нося послание за съветника Сенч.
Момчето примигна. Явно току-що се беше събудило.
— Господарят ми не се чувства добре — успя да каже. — Не приема никого.
Усмихнах му се любезно.
— О, не е нужно да ме приема, млади господарю. Достатъчно е само да изслуша какво имам да му предам. Мога ли да говоря с него?