Измамата Прометей
- Автор: Ладлэм Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Измамата Прометей». Краткое содержание книги:
— Сега няколко въпроса — приближи Ник и почти допря пистолета в слепоочието на англичанина. — Ролите се сменят. Ще постъпиш разумно да отговаряш бързо, точно, правдиво.
Доусън заклати глава с омерзение и бавно отстъпи.
— Много се лъжеш, като си мислиш, че ще ме уплашиш. Прометей е всесилен! Прометей е планиран и задвижван вече повече от десетилетие. Никой не е по-силен от него, никоя държава, никой съюз!
— Млъквай! — прекъсна го Ник.
— Можеш да ме убиеш — безгрижно каза Доусън и продължи да се прокрадва към Елена, — но нищо няма да се промени, нито ще забави естествения ход на събитията. Ти държиш оръжието, с което бе убит скъпият ми приятел, който лежи там на пода. И ако убиеш и мен, ще трябва да отговаряш за две престъпления. И да ти кажа: този кабинет се подслушва електронно. Още щом като чух гласа на твоята приятелка и разбрах какви са й целите, незабавно позвъних на дежурния на подразделение „Алфа“ — на „Гросвенър Скуеър“. Мисля, че знаеш какво е това „Алфа“, а?
Брайсън го слушаше зяпнал.
— Всеки момент ще пристигнат! Всеки миг! Вече може би са в сградата, мръсно копеле такова!
Сетне Доусън се хвърли върху Елена и я сграбчи за гърлото. Лицето й незабавно почервеня, тя се задави, гласът й захриптя и отправеният към Ник зов за помощ секна.
Нямаше избор — Брайсън стреля, стори му се, че е гръмнал топ. Доусън се преви, на челото му зейна кървава дупка, рухна като отсечено дърво.
— Бързо! — викна Брайсън. — Вземи му компютъра, портфейла и всичко останало от джобовете.
Извила лице с погнуса, Елена пребърка джобовете на убития и извади ключове, портфейл, разни документи. Сетне последва Брайсън през вратата. Намираха се в малко служебно помещение, на което Ник бе свалил задната дървена стена.
От дългогодишна служба във външно министерство Белинда Хедлъм бе научила, че дискретността е благодетел номер едно за всеки добър чиновник. Знаеше също, че шефът й често води изключително важни и деликатни разговори в парламентарния си кабинет, а понякога се усамотява там с млади хубавици. Миналата година бе забелязала онази красива чиновничка от земеделското министерство, която се задържа повечко от обичайното време, а когато излизаше, бе притеснена и цялата пламтеше. Веднъж, при друг случай, си бе позволила да почука и веднага след това да влезе при Виър, но само защото по телефона спешно го търсеше самият премиер. Не бе заварила нищо особено, но шефът й се нацупи и се муси няколко дена след това. Всичко това, разбира се, мина, но Белинда запомни урока. Във всеки случай познаваше мъжете — те до един са жертва на някоя слабост — кой залита по алкохола, кой по жените, кой с други прищевки.
Външният министър бе личен човек, един от най-изтъкнатите в кабинета и държавата, както постоянно напомняше „Експрес“ в уводните си статии. Затова Белинда се гордееше с работата си и с факта, че Виър бе избрал именно нея за личен секретар.
А ето сега — вътре ставаше нещо и тя нервно потриваше ръце и се чудеше как да постъпи. Не смееше да влезе направо — след онзи случай си бе научила мястото. Вратата бе дебела, звукоизолирана, но пък по едно време й се стори, че чу нещо като изстрел. Не, така повече не можеше да продължава! Ами ако вътре наистина става нещо страшно и тя не направи нищо? Ако господин министърът е ранен и отчаяно се нуждае от помощ? Тогава какво, Белинда? При това в кабинета бе влязъл и Саймън Доусън, пръв помощник на шефа, а пък за него не бе типично да се задържа дълго. И още нещо… Никак, ама хич не й хареса онази издокарана жена, която влезе първа. Вярно, че шефът я бе изгледал внимателно с онзи негов особен поглед, но пък Белинда бе сигурна, че посетителката не е от въпросния сорт жени. Познаваше ги от пръв поглед и интуицията никога не я бе лъгала, при това тази нямаше съответното излъчване.
Нещо не бе наред. Със сигурност не бе наред…
Е, повече така не може! Белинда решително потропа на вратата. Рязко — веднъж, дваж. Изчака малко и пак похлопа. Сетне високо извика:
— Много се извинявам — отсече и влезе.
Тогава изпищя с все сила. Толкова се изплаши от гледката, която си бе страшничка, че минаха няколко минути, докато си намери езика и се обади на охраната.
Сержант Роби Съливан от Уестминстърския отдел на столичната полиция бе висок, с гъвкаво и много силно тяло. Праволинеен, дълбоко религиозен, почтен. Редовно спортуваше, всяка сутрин тичаше по трудни маршрути поне час и винаги гледаше с чувство на превъзходство колегите, които се бяха занемарили и пълнееха, особено пък с напредването на годините. Човек би могъл да си помисли, че не гледат на работата си сериозно. Защото дебел полицай не е истински полицай, каквото и да си разправят разни хора. Роби служеше в Уестминстърския район вече седма година. Главен терен на действие, така да се каже, му бе Парламентът — с прилежащите територии. Обикновена полицейска работа — рутинна, при която често се налагаше принудително да изяжда попаднали не на място хора и изобщо да поддържа реда. Инциденти рядко ставаха, годините на атентатите и акциите на ИРА го бяха научили на редица трикове, най-вече на бърза и точна реакция.