Кости по хълмовете

— Какво има? — попита той. — Чингис? Какво е станало?

Брат му продължи напред, сякаш не го беше чул. Тревогата овладя Хаджиун изцяло. Помисли си дали да не обърне коня на хана със своя и да сложи край на бавната разходка далеч от семействата. Чингис държеше поводите хлабаво и едва управляваше понито. Хаджиун поклати глава и объркано погледна Хазар.

В последната светлина на деня Чингис се килна на една страна и се свлече от седлото. Хазар и Хаджиун ахнаха ужасени и Хаджиун скочи с вик от коня си и посегна към брат си.

В сгъстяващия се сумрак не бяха забелязали разширяващото се петно на кръста му и тъмната хлъзгава следа по седлото и хълбока на кобилата. При падането делът му се отвори, разкривайки ужасната рана.

Хаджиун вдигна Чингис и притисна с длан раната, като напразно се мъчеше да спре изтичащия през нея живот. Изгубил дар слово, погледна към Хазар, който все още седеше върху коня си, вцепенен от ужас.

Чингис затвори очи. Болката от падането го беше изтръгнала от вцепенението. Дишането му беше неравно и Хаджиун го сграбчи още по-силно.

— Кой направи това, братко? — изхлипа той. — Кой ти стори това?

Не изпрати Хазар за лекар. Братята бяха виждали твърде много рани.

Хазар се спеши вдървено, краката му изведнъж бяха станали твърде слаби, за да го държат. Коленичи до Хаджиун и взе ръката на Чингис в своята. Кръвта по кожата му вече изстиваше. Топъл вятър задуха в пустата равнина и донесе прах и миризма на оризища.

Чингис се размърда в прегръдката на Хаджиун, главата му се отметна назад и се отпусна на рамото му. Лицето му бе почти бяло, когато отвори очи. В тях проблесна искрица съзнание и Хаджиун го притисна към себе си, като отчаяно се молеше кръвта да спре. Когато Чингис заговори, гласът му бе едва доловим шепот.

— Радвам се, че си тук, с мен — рече той. — Паднал ли съм?

— Кой направи това, братко? — попита с насълзени очи Хаджиун.

Чингис сякаш не го чу.

— Всяко нещо си има цена — рече той.

Очите му отново се затвориха и Хаджиун изстена задавено, погълнат от мъка. Ханът отново се съвзе и този път Хаджиун трябваше да приближи ухо до устните му, за да го чуе.

— Унищожи Си Ся — каза Чингис. — Заради мен, братко. Унищожи ги до крак. — Дишането му се забърза, после пламъкът в жълтите очи угасна и ханът умря.

Хазар стоеше, без да знае какво да прави. Погледът му бе прикован към двамата мъже на земята и той внезапно се почувства съвсем дребен в огромната равнина. Гневно избърса сълзите от очите си и рязко пое дъх, за да задържи вълната скръб, която заплашваше да го смаже. Всичко бе станало с такава брутална бързина, че не можеше да го приеме. Олюля се, когато наведе очи и погледна ръцете си, покрити с кръвта на хана.