Гръмотевичния щит [bg]

Ала той грешеше.

Халисия знаеше, че нашествениците ще се върнат, знаеше го в костите си и това нямаше нищо общо със страха й. Винаги бе получавала видения, дори като дете сред конните стада в Зелея. Простичките й предсказания за това дали някоя млада кобила ще може да роди, или за болестите, които поваляха дивите коне по време на влажния сезон, винаги се сбъдваха и баща й се усмихваше и казваше, че тя е благословена от Посейдон, който обича конете.

Сега, докато седеше в огромния и богато резбован стол на Анхиз в мегарона, с ръце, вкопчени в дървените облегалки в смъртна хватка, тя знаеше, че виденията й отново са се сбъднали. Микенските войници бяха нахлули в крепостта.

Мислите й се стрелкаха и лутаха в ума й като прилепи. Хеликаон бе изпратил вест да бди за предатели, да внимава за странници. Ала не странник беше отворил Морската порта. Един от войниците беше видял Менон да върви с микенските офицери.

Менон! Беше направо немислимо, че той е извършил такова ужасно нещо. Младежът бе винаги толкова чаровен и грижовен и Халисия вярваше, че искрено я харесва. Беше й невъзможно да осмисли факта, че я е продал за изнасилване и заколение.

Вече повече от триста микенски войници бяха нахлули в цитаделата и изчерпаните сили на Дарданос почти не бяха оказали съпротива. Микенците знаеха точно кога да влязат — бяха преминали през незаварденото море в деня, когато — по съвет на Менон — Халисия изпрати малката останала флота на Дардания до Карпеа, за да помогне на бягащия Троянски кон.

Заобиколена от двадесетината си лични стражи, тя седеше тиха като каменна статуя в мегарона, докато всички слушаха звуците на битката отвън. През високите прозорци се виждаше светлината на пожарите. Халисия чуваше писъци и бойни викове. Потрепери толкова силно, че зъбите й изтракаха, и тя стисна челюст, за да не я чуят мъжете наоколо.

Стражите, подбрани до един от Хеликаон, чакаха с мрачна решителност около нея, стиснали мечовете си. Тя разтърси глава в опит да се отскубне от ужаса, парализиращ ума й.

Един млад войник, покрит с кръв, изтича в мегарона.

— Превзеха северната кула, господарке — каза той, докато се опитваше да си поеме дъх. — Кухните са подпалени. Източните казарми също паднаха. Извън Земната порта има още микенци, но не могат да влязат. Ние пречим на нашествениците вътре да я достигнат.

— Колко още има навън?

— Стотици.

— Къде е Павсаний? — успя да попита тя, изненадана, че гласът й звучи толкова твърдо.

Войникът поклати глава.

— Не съм го виждал. Ригмос командва защитата на мегарона. Протеос удържа нашествениците надалеч от Земната порта.

— Ами момчето?

— Видях го с Градион в конюшнята, но към тях се приближаваха микенски войници. Той отведе момчето вътре. После трябваше да избягам. Не зная какво се е случило.

Тя стана, краката й тежаха като олово, и се обърна към капитана на стражата й, сключвайки ръце пред себе си, за да спре треперенето им.