Дюна [Dune - bg]

Пол се заслуша, но гласовете зад гърба им заглъхваха, колкото по-навътре в заслона навлизаха с Хара.

— Дърво — пееха децата. — Дърво, трева, дюна, вятър, планина, хълм, огън, светкавица, скала, канари, прах, пясък, горещина, убежище, горещина, пълен, зима, студ, празен, ерозия, лято, пещера, ден, напрежение, луна, нощ, Кап-рок, пясъчно течение¤, сипей, насаждение, греда…

— И провеждате учебни занятия в такова време? — запита той.

Лицето й се навъси, а в гласа й се прокраднаха скръбни нотки:

— Не можем да прекъснем и за миг онова, на което ни е учил Лайът. Лайът, който е мъртъв, не бива да бъде забравян. Така повеляват обичаите чакобза.

Тя прекоси тунела вляво, стъпи върху една площадка, отмести прозрачните оранжеви завеси и се отдръпна настрани:

— Твоето яли те очаква, Усул.

Пол се поколеба, преди да стъпи до нея на площадката. Почувствува внезапно нежелание да остане насаме с тази жена. Хрумна му, че е заобиколен от такъв начин на живот, който би могъл да се разбере само като се приемат идеите и стойностите на една екология. Почувствува, че този свят на свободните го дебне, че се опитва да го впримчи в своите обичаи. А той знаеше какво се крие в този капан — свирепите легиони, религиозната война, която ще трябва да избегне на всяка цена.

— Това е твоето яли — рече Хара. — Защо се колебаеш?

Пол кимна и стъпи до нея на площадката. Вдигна завесите отпреде й и почувствува метални нишки в плата, влезе след Хара в къс коридор, а оттам в по-голяма квадратна стая със стена, дълга около шест метра — по пода имаше дебели килими, сини и зелени платове скриваха скалните стени, а над главите им, на фона на драпирания с жълт плат таван, се люлееха жълти суспенсорни глобуси.

Всичко това придаваше на помещението вид на старинна шатра. Хара застана срещу него с ръка на хълбока, а очите й изучаваха внимателно лицето му.

— Децата са при един приятел — рече тя. — Ще ти се представят по-късно.

За да прикрие смущението си, Пол набързо огледа помещението. Забеляза, че тънките завеси отдясно закриват по-обширно помещение с натрупани покрай стените възглавници. От една вентилационна тръба усети лек повей и забеляза отвора й, хитро замаскиран сред шарката на завесите точно насреща му.

— Искаш ли да ти помогна да си свалиш влагосъхраняващия костюм? — попита Хара.

— Не… благодаря.

— Да донеса ли храна?

— Донеси.

— Другата стая води към влагоизолирана спалня — посочи тя. — За твое удобство и спокойствие, когато си събличаш влагосъхраняващия костюм.

— Спомена, че ще трябва да напуснем този заслон — рече Пол. — Не трябва ли да стягаме багажа или да свършим някаква друга работа?

— Ще действуваме, когато му дойде времето — отвърна тя. — Ще трябва първо кръвопийците да навлязат в района ни.

Тя продължаваше да се колебае, като го разглеждаше втренчено.

— Какво има? — попита той.

— Ти нямаш очите на ибад — отвърна тя. — Необичайно е, но не е чак толкова противно.

— Донеси храната! — каза той. — Гладен съм.

Хара му се усмихна с разбираща женска усмивка, която му се видя обезпокоителна.