Фий излезе на верандата, където Меги седеше с писмото в ръка, зареяла поглед над яркозелените морави.
— Както винаги, мамо. Пак с неговото „още малко“ в тази проклета тръстика и пак за фермата, която някой ден щял да купи край Кинуна.
— Може и да я купи.
— И след един милион години няма да отида.
Фий седна до дъщеря си в един тръстиков стол, който нагласи така, че да я вижда по-добре. В далечината се чуваха мъжки гласове и удари на чук: най-сетне поставяха тънка телена мрежа около верандата и на прозорците на горния етаж. Фий беше упорствувала цели четири години — колкото и мухи да има, външният вид на Къщата няма да се загрозява с мрежи. Но колкото повече продължаваше сушата, толкова по-непоносими ставаха мухите и две седмици преди дъжда Фий беше отстъпила и беше наела човек, който да постави мрежи на всички постройки във фермата — не само на Къщата, но и на сградите за персонала, и на бараките за работниците.
Но електричество отказваше да прокара; само един „мотор“, както му казваха стригачите, произвеждаше ток за помещенията, в които работеха. Дройда без меката светлина на газовите лампи? Немислимо. Имаха обаче една от новите газови готварски печки, за която поръчваха бутилки газ, и десетина от новите керосинови хладилници — икономиката на Австралия още не се беше нормализирала, но новите уреди постепенно навлизаха в бита.
— Меги, защо не се разведеш с Люк и да се омъжиш отново? — запита я неочаквано Фий. — Инок Дейвис ще те вземе начаса: към никоя друга не е поглеждал.
Хубавите очи на Меги се спряха озадачени върху майката.
— Господи, мамо, ти като че ли ми говориш като жена на жена!
Фий не се засмя: тя рядко се усмихваше.
— Е, ако и досега не си станала жена, никога няма да станеш. Аз бих казала, че отговаряш на всички изисквания. О, сигурно остарявам — какво съм се разбъбрила.
Меги се разсмя, възхитена от това въведение, и каза предпазливо, за да не развали необичайното настроение.
— Сигурно е от дъжда, мамо, няма от какво друго да е. Ех, че е хубаво пак да има трева в Дройда и зелени морави наоколо!
— Наистина. Само че ти заобикаляш въпроса ми. Защо не се разведеш с Люк и не се омъжиш отново?
— Това е против църковните закони.
— Приказки! — възнегодува Фий, но ласкаво. — Половината от теб съм аз, а аз не съм католичка. Не ми ги разправяй тия, Меги. Ако наистина искаше да се омъжиш, щеше да се разведеш с Люк.
— Да, сигурно. Само че аз не искам да се омъжвам повторно. Стигат ми децата и Дройда.
Смях, който много приличаше на нейния, долетя от зелените храсти край алеята, зад висящите алени гроздове.
— Чуваш ли го? Това е той, Дейн! Знаеш ли, че макар и малък, вече може да язди не по-зле от мен! — Тя се приведе напред. — Дейн! Какво правиш там? Излез веднага!
Той изпълзя изпод най-близкия храст с пълни шепи черна пръст и подозрително омазана с черно уста.
— Мамо! Знаеш ли колко е вкусна пръстта? Наистина, мамо!
Той се изправи пред нея — на седем години беше висок, строен, едновременно изящен и силен, с красиво, изтънчено лице.
Изскочи и Джъстийн и застана до него. И тя беше висока, но по-скоро слаба, отколкото стройна, с ужасно много лунички. Чертите й трудно се долавяха под кафявите петънца, поразителните й очи бяха все така безцветни, а пясъчнорусите вежди й мигли бяха толкова светли, че се губеха между луничките. Огненочервените коси на Пади се спускаха на буйни къдрици над това самодивско лице. Никой не можеше да я нарече красиво дете, но тя правеше силно впечатление на всички не само с очите си, а и понеже имаше забележително силен характер. Стегната, пряма и изключително интелигентна, на осем години Джъстийн се съобразяваше с другите не повече, отколкото когато беше бебе. Само едно същество й беше близко — Дейн. Тя не беше престанала да го обожава и да смята, че й принадлежи.
