От Багдад до Стамбул
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «От Багдад до Стамбул». Краткое содержание книги:
«Преследване в Ориента» е пълно шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5), «Жълтоликия» (том 6).
От Багдад до Стамбул
1882–1888
Върнах се обратно в коридора и извиках към двора:
— Бързо на улицата, кадия! Убийците бягат през съседния двор!
— Не е възможно! — отговори ми той.
— Но аз ги видях! Бързо, бързо!
Той се обърна към хората си и с най-голямо спокойствие им нареди:
— Идете да проверите дали е прав!
Двама от тях бавно се отдалечиха. Е, в края на краищата какво ме интересуваше дали ще ги хванат или не. Върнах се в двора. Като слязох долу, кадията попита:
— Ефенди, ти хеким ли си?
Ориенталецът вижда в лицето на всеки франк лекар или градинар. Мъдрият кадия беше на същото мнение.
— Да — отговорих аз, за да приключим разговора по-бързо.
— Я виж тогава дали тези двамата са съвсем умрели!
За Али Бен Манах нямаше й съмнение. Куршумът беше влязъл през едното му слепоочие и излязъл през другото. Гавазинът беше улучен в челото и още беше жив, но със сигурност можеше да се очаква, че след няколко минути и той ще умре.
— Баща ми, баща ми! — вайкаше се гавазинът, коленичил до него.
— Какво хленчиш! — каза кадията. — Имаш късмет. В книгата е било записано, че е трябвало да умре по този начин. Аллах знае какво прави!
Двамата, които бавно се бяха отправили да преследват убийците, се върнаха.
— Е, имаше ли право този ефенди? — попита кадията.
— Да.
— Вие сте видели убийците?
— Видяхме ги.
— Защо не ги хванахте?
— Те вече бяха изминали известно разстояние по улицата.
— Защо не ги догонихте?
— Нямахме право. Не си ни заповядал. Беше ни казал само да видим дали ефендито има право.
— Вие сте мързеливи кучета! Всички веднага след тях и се опитайте да ги хванете!
Всички се втурнаха с най-голяма бързина след бегълците. Убеден бях, че веднага щом се отдалечат от нас, щяха да намалят скоростта.
— Аллах акбар! (Господ е велик!) — измърмори Халеф под носа си. — Тези две кучета искаха да те застрелят, сихди, а сега ще избягат!
— Нека да бягат, добри ми Халеф! За тях не си струва труда и една крачка да се прави.
— Ами ако куршумът те беше улучил?
— Тогава с тях щеше да е свършено. Нямаше да ги пуснеш да избягат!
Кадията оглеждаше трупа на пленника. Той каза:
— Имаш ли представа защо го убиха, ефенди?
— Разбира се! Мислеха, че ще ги предаде. Той не беше с особено силен и смел характер. От него можехме да узнаем всичко.
— Той си получи заслуженото! Но защо застреляха и този тук?
— Не се целеха по него, а по мен. Но в последния момент аз отскочих встрани и куршумът улучи този, който е стоял зад мен.
— Значи на теб са искали да отмъстят?
— Да. Какво ще правим с трупа?
— Няма да се цапам с него. Той си получи заслуженото, ще заповядам да го заровят. Това е всичко, което може да се направи. Конят му все още е при Хулам. Ще наредя да го доведат.
— А баща му? Ще го оставиш ли да избяга?
— Все още ли не си се отказал да го преследваш, ефенди?
— Разбира се!
— Кога?
— Няма ли да ти трябваме повече?
— Не. Можеш да потегляш.
— Тогава след два часа тръгваме на път.
— Аллах да е с вас и да ви помогне да хванете престъпника!
— Да, Аллах ще ни помогне, но въпреки това не се отказвам от твоята помощ.
— Трябва да ви помагам ли? Какво имаш предвид?
— Не ми ли обеща заповед за арестуване и шестима гавази?
— Да. На зазоряване трябваше да са пред портата на Хулам. Но преди това научих, че те е сполетяло нещастие. Всичките шестима ли ще ти трябват?
— Не, трима са достатъчни.
— След два часа ще са при теб. А ти ще удържиш ли думата си, която ми даде?
— Ще я удържа, както и ти твоята.
— Сбогом тогава! Нека Аллах ти помогне да стигнеш до родината на прадедите си жив и здрав!
Той тръгна. Откакто му бях отказал да му дам парите, той напълно се бе променил. Подчинените му също бяха изчезнали. Само синът беше останал до издъхващия си баща и високо го оплакваше. Извадих кесията си, отделих парите, които бяха принадлежали на Али Манах, и ги дадох на гавазина. Въпреки обзелата го мъка той учудено ме погледна и ме попита:
— За мен ли са, ефенди?
— Да, твои са. Нека с тях погребат баща ти. Но на кадията не казвай нищо!
— Благодаря ти, господарю! Добрината ти налива балсам в раната, която ми нанесе Аллах. Баща ми трябваше да изпълни дълга си. Аз съм беден. Сега обаче ще мога да поставя на гроба му плоча, украсена с тюрбан, за да видят посетителите на мезархане,[128] че там е погребан правоверен син на Пророка.
128
Гробище. — Бел. нем. изд.