Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
От скука слушах Маел, когато дойдеше да ме наставлява. Оставях го да ми пее химни, да ми декламира древни поеми, да приказва за закони и само сегиз-тогиз го дразнех с очевидния факт, че един бог няма нужда от наставления.
Той се съгласяваше — ала какво му оставало, освен да се опитва да ме накара да проумея какво ми предстои.
— Можеш да ми помогнеш да се измъкна оттук и да дойдеш с мен в Рим — казвах му. — Имам вила, само моя, на скалите над Неаполския залив. Такава красота никъде не си виждал, и ще те оставя да живееш там вечно, ако ми помогнеш. Само ще те помоля да ми повториш всички тези химни, молитви и закони, та да мога да ги запиша.
— Защо се опитваш да ме подкупиш? — питаше той, ала виждах, че е съблазняван от света, от който идвах аз. Призна ми, че седмици наред е претърсвал гръцкия град Масилия, преди аз да пристигна, и бил във възторг от римското вино и от големите кораби, които видял на пристанището, и екзотичните храни, които ял.
— Не се опитвам да те подкупя — отвърнах. — Аз не споделям твоята вяра, а ти ме направи свой пленник.
Ала продължавах да слушам молитвите му от скука и от любопитство, и от смътния страх какво ми готви съдбата.
Започнах да очаквам той да дойде и бледата му, подобна на дух фигура да огрее голата стая като бяла светлина, а тихият му отмерен глас да се полее и да занарежда всички онези стари мелодични глупости.
Скоро стана ясно, че неговите стихове не раздиплят свързани истории за боговете, каквито ги знаехме на гръцки и латински. Но характерът и качествата на боговете започваха да се очертават сред многобройните строфи. Към небесното племе принадлежаха божества от всякакви мислими видове.
Но богът, в който щях да се превърна аз, упражняваше най-силна власт над Маел и тези, които той наставляваше. Той бе безименен, този бог, въпреки че имаше многобройни звания, и Кръвопиещият бе най-често повтаряното. Освен това бе Белият, Богът на нощта, Богът на дъба, Любимият на Майката.
Този бог приемаше кърваво жертвоприношение на всяко пълнолуние. Но на Сауин (първи ноември по сегашния ни християнски календар, денят, превърнал се в празника Вси Светни или Деня на мъртвите) този бог приемаше най-голям брой човешки жертви пред цялото племе, за да избуят посевите, а също и произнасяше всякакви предсказания и присъди.
Той служеше на Великата майка, на тази, която няма видима форма, ала въпреки това присъства във всички неща и е Майка на всичко — на земята, на дърветата, на небето над нас, на всички хора и на самия Кръвопиещ, който броди в нейната градина.
Моят интерес се задълбочаваше, ала и опасенията ми — също. Почитането на Великата майка несъмнено не ми бе неизвестно. На Майката земя и на Майката на всичко се кланяха под десетина имена от единия край на Империята до другия, както и на нейния любовник и син, Умиращия бог, който възмъжаваше, докато растяха посевите, само за да бъде посечен, както жънеха посевите, докато Майката остава вечна. Това бе древният и нежен мит за годишните времена. Ала тържествата, където и да било и по всяко време нямаха нищо общо с нежността.
Защото Божествената майка бе също и Смъртта, земята, която поглъща останките на младия любовник, земята, която поглъща всички нас. И в съзвучие с тази древна истина, стара като самата жътва, съществуваха и стотици кървави обреди.
Богинята в Рим бе почитана под името Кибела и бях виждал как нейните умопобъркани жреци се самокастрират в своето предано безумие. А боговете от мита ги чакаше още по-страшен край — Атис бе скопен, Дионисий — разкъсан член по член, древноегипетският Озирис — разчленен, преди Великата майка Изида да го възкреси.
И сега аз щях да се превърна в този Бог на всичко растящо — богът на лозята, богът на зърното, богът на дървото, и знаех, че каквото и да се случеше, ще е нещо ужасяващо.
И какво ли ми оставаше, освен да се напивам и да мърморя тези химни с Маел, чиито очи от време на време се насълзяваха, когато ме погледнеше.
— Изкарай ме оттук, окаянико! — възкликнах аз веднъж, напълно вбесен. — Защо, по дяволите, ти не станеш Бога на дървото? Защо на мен се пада тая чест?
— Казах ти вече, богът ми довери своите желания. Аз не бях избран.
— А би ли го сторил, ако бе избран?