Лунните градини

Почти нищо не си бяха казали, откакто оставиха Кол. Крокъс знаеше, че след още един ден ще видят стените на Даруджистан. Зачуди се дали тя помни града. А след това един глас, който звучеше като на Кол, заговори в главата му: „Ами защо не я попиташ бе, идиот?“ Крокъс се намръщи.

Тя обаче заговори първа.

— Итко Кан далече ли е оттук?

Той помисли дали да не се изсмее, но нещо — инстинкт може би — го спря.

— Никога не съм чувал за такова място. В империята ли е?

— Да. Ние не сме ли в империята?

— Все още не — изръмжа Крокъс. После се отпусна. — Намираме се на един континент, наречен Дженабакъз. Малазанците дойдоха от моретата, от изток и от запад. Вече контролират всички Свободни градове на север, както и конфедерацията Натилог.

— О — отвърна вяло момичето. — Значи сте във война с империята?

— Повече или по-малко. Макар че стане ли въпрос за Даруджистан, никога не се знае.

— Така ли се казва селото, в което живееш?

— Село ли? Даруджистан е град. Най-големият и най-богатият град на целия континент.

В отговора й се долавяше искрена възхита.

— Град? Никога не съм била в град. А ти се казваш Крокъс, нали?

— Откъде знаеш?

— Така те нарече твоят приятел, войникът.

— О, да. — Защо ли подскочи сърцето му, като разбра, че тя знае името му?

— Няма ли да ме попиташ аз как се казвам? — попита го тихо девойката.

— А ти помниш ли си името?

— Не — призна тя. — Странно, нали?

Той долови чувство в отговора й и нещо се стопи в душата му — което го ядоса още повече.

— Е, не мога да ти помогна кой знае колко с това.

Тя като че ли се отдръпна и ръцете й на кръста му се отпуснаха. Той обаче помръдна в седлото и това я накара отново да го прегърне здраво. „Е, така е по-добре — подсмихна се Крокъс. И очите му се ококориха. — Какви ги приказвам?“

— Крокъс?

— Какво?

— Дай ми някое даруджистанско име. Избери едно. Любимото ти.

— Чалис — отговори той, без да мисли. — Не, почакай! Не може да си Чалис. Вече познавам една Чалис. Ти трябва да си друга.

— Тя приятелката ти ли е?

— Не! — сопна се той. Дръпна юздите и спряха. Крокъс прокара ръка през потната си коса, после скочи на земята и поведе коня за юздите. — Искам да повървя пеш.

— Да — каза тя. — Аз също бих искала да повървя.

— Е, добре, аз пък може би искам да бягам!

Тя го изгледа притеснено.

— Да бягаш? От мен ли, Крокъс?

Видя как зад очите й се срутиха неща — какви бяха тези неща? Изпита отчаяно желание да разбере, но да я попита направо беше просто невъзможно. Защо беше невъзможно — не знаеше. Просто беше. Сведе глава и изрита един камък.