Третото кралство

Задъхан от ожесточената борба, здраво стиснал окървавения меч в десницата си, Ричард прегърна Калан, притисна я до себе си и отпусна глава върху нейната със смирена, безмълвна благодарност, че е в безопасност при него.

Тя не помнеше някога да е изпитвала подобно облекчение. Чак сега, след като всичко бе свършило, след като бе спряла да се бори за живота си и бе престанала да бяга, за да се спаси, усети как ръцете й се разтреперват.

Всичко беше свършило. Изпълваше я чувство на лекота. Беше в безопасност. Ричард беше в безопасност.

В момента, в който започна да се свлича на земята, Зед се спусна към нея. Ричард й помогна да полегне. Макар да се опита да му се усмихне, Зед не й отвърна. Вместо това допря пръсти до челото й. Тя разбра какво искаше да провери. Усети как я изпълва гъделичкането на дарбата.

Някакво чернокосо момиче дотича при тях и се наведе до Зед, взирайки се в нея.

— Майко Изповедник! Вие сте добре! Толкова се уплашихме. Втурнахме се насам по най-бързия възможен начин, щом Хенрик ни каза кой ви е отвел. Умирахме от страх, че няма да стигнем навреме.

Главата на Калан бучеше от гъделичкащото усещане, предизвикано от магията, която Зед беше приложил, за да й влее сили, ала въпреки всичко се почувства по-добре. Седна и объркано изгледа слабичката млада жена.

— Познаваме ли се?

Момичето засия от гордост. Гъстата й черна коса заподскача, когато тя кимна.

— Аз съм Саманта. Аз ви лекувах преди в нашето село.

Вече поукрепнала, Калан се подпря на ръката на Ричард и успя да се изправи на крака. Спомняше си селото, където се беше събудила, ала не й беше до още въпроси. Напротив, искаше да се наслади на утехата, която й носеше чувството да усеща ръката на Ричард около себе си.

— Благодаря ти, Саманта — каза тя.

— Съжалявам, че не успях да отстраня отровата на Бръшлянената дева сплетница. Не съм способна да лекувам смъртта.

Калан не го и очакваше.

Видя, че Ничи излиза на бегом от портите на Абатството. Щом зърна къде са всички останали, тя хукна нагоре по възвишението. Най-накрая с въздишка на облекчение магьосницата взе ръката на Калан и я задържа така за момент.

— Добри духове — с искрено облекчение простена тя. — Не вярвах, че ще успеем да стигнем навреме.

Калан вдигна поглед към Ричард.

— Ти си имал вяра. Ала ще ви бъда признателна, ако следващия път не чакате до последния момент.

Ричард се усмихна. Дори с меча в ръка, той успя да се усмихне.

— Ще го имам предвид.

Тя беше забравила как усмивката му докосваше душата й, а от гласа му сърцето й затуптяваше.