Олд Шуърхенд II

— Дан Етърс, чуваш ли ме? — попитах го.

— Олд Шетърхенд! Бъди проклет! — отвърна той.

— Имаш ли някакво желание?

— Бъди проклет во веки веков, куче!

— Смъртта вече те е сграбчила. Искам да се помоля с теб.

— Да се помолиш? Ха-ха-ха! А не искаш ли по-добре да…

Онова, което каза, беше ужасно, нечовешко. Въпреки всичко продължих с въпросите си. И другите го питаха, молиха, напомняха му, предупреждаваха го. В отговор чухме само ругатни и богохулства. Отдалечихме се, за да спестим на слуха си най-страшните сквернословия. Тогава той отново започна да реве. Какви ли болки изпитваше, та от гърлото му се изтръгваха такива крясъци! И въпреки това нищо не бе в състояние да го накара да се разкае. Упорството му само се засилваше.

Насядахме на едно място, което беше толкова далеч от него, че крясъците му едва-едва долитаха до нас. Там го ударихме на приказки и така прекарахме остатъка от следобеда, вечерта и цялата нощ. Не е трудно да се досети човек, за какво и за кого говорихме. Все още имаше въпроси и загадки, останали без отговор, но онзи, който можеше да им отговори и да ги разреши, носеше такава сатанинска душа, че отказа да ни даде каквито и да било сведения. Естествено това бе Дан Етърс. Вечерта и през нощта го посетихме няколко пъти, но винаги ни отговаряше само с проклятия и подигравателен кикот. Дори не ни позволи да го подкрепим с малко вода. Когато се опитах да го направя, той ме заплю в лицето. После пак дълго време продължи да реве, да крещи и да богохулства, а призори го намерихме умрял, умрял, но не като човек, а като… като… като, просто не мога да намеря сравнение. Така не е възможно да свърши нито бясно куче, нито някакъв скот, нито което и да било от най-нисшестоящите същества. В сравнение с него Олд Уобъл беше ангел. Оставихме го да лежи там, където си беше, а върху него натрупахме купчина камъни.