Островът от предишния ден

Боже мой, бих могъл да се радвам на душа, биха могли да й се радват дори камъните, и тъкмо от душата на камъните научавам, че моята душа няма да надживее моето тяло. Какво съм седнал да мисля и да си играя да се правя на камък, след като после няма да знам нищо за себе си?

В края на краищата какво такова е това аз, което аз смятам, че мисли мен? Не казах ли, че не е нищо друго освен съзнанието, което пустотата, идентична на протяжността, има за себе си в това конкретно съединение? Значи не аз съм този, който мисли, а пустотата или протяжността мислят мен. Тогава това съединение е акциденция, в която пустотата и протяжността са се позастояли за едно плясване с криле, за да могат после да продължат да се мислят другояче. В тази голяма пустота на пустотата единственото нещо, което наистина го има, е поредицата на това превращение в безчислени преходни съединения… Съединения на какво? На едничкото голямо нищо, което е Субстанцията на всичкото.

Направлявана от една величава необходимост, която я води да създава и разрушава светове, да плете нашите бледи животи. Ако я приема, ако съумея да обикна тази Необходимост, да се върна към нея и да се покоря на бъдещите й повели, това е условието за Щастието. Само ако приема нейния закон, ще намеря своята свобода. Да се влея отново в Нея ще бъде Спасението, бягството от страстите в едничката страст, Духовната Любов към Бога.

Ако съумеех наистина да разбера това, бих бил наистина единственият човек, намерил Истинската Философия, и бих знаял всичко за Бога, който се крие. Но кой би имал сърцатост да тръгне по света да провъзгласява тази философия? Това е тайната, която аз ще отнеса със себе си в гроба на Антиподите.