Отмъщението на Монца

— Достатъчно. — Тръпката беше покрит с натъртвания, охлузвания и синини. Гадно одраскване точно на гърба, където не можеше да се почеше. Членът му омекваше и всички дребни дразнители се завръщаха в потната жега и дразнеха търпението му. Беше му писнало от говорене, след като й двамата лъжеха очевидно, като гниещ труп в леглото. — Ако искаш Муркато мъртва, просто го кажи.

Тя го зяпна.

— Ти си изненадващо прям.

— Не. Аз съм точно толкова прям, колкото се очаква от едноок убиец. Защо?

— Какво защо?

— Защо толкова искаш да умре? Аз съм идиот, но не чак толкова голям. Знам, че жена като теб няма да е привлечена от лицето ми. Нито от чувството ми за хумор. Може би искаш да си отмъстиш за това, което ти стори в Сипани. Всички искат да отмъщават. Но това е само малка част.

— Не е малка… — Тя бавно прокара пръст по крака му. — Колкото до привличането, винаги съм си падала по честни мъже, а не просто красиви лица, но се чудя… мога ли да ти имам доверие?

— Не. Ако можеше, тогава нямаше да съм подходящ за задачата, нали? — Хвана пръста й и го изви, придърпа намръщеното й лице към себе си. — Какво ще спечелиш ти?

— Ау! Има един човек в Съюза! Този, за когото работех. Който ме изпрати в Стирия да шпионирам Орсо!

— Сакатия? — Витари беше споменала името. Човекът, който стоеше зад краля на Съюза.

— Да! Ау! Ау! — Тя изпищя, защото той изви пръста й още малко, преди да го пусне. Карлот го придърпа към гърдите си и се нацупи. — Защо го направи? Заболя ме.

— Може би изпитах наслада. Продължавай.

— Когато Муркато ме накара да предам Орсо, предадох и Сакатия. Може и да оцелея с враг като Орсо, но…

— Но не и с враг като Сакатия?

Тя преглътна.

— Да. Не и с такъв враг.

— По-лош враг от Великия херцог Орсо, така ли?

— Много по-лош. Муркато е цената му. Тя заплашва да провали внимателния му план да включи Талинс в Съюза. Иска я мъртва. — Спокойната маска беше изчезнала. Карлот бе отпуснала рамене и гледаше завивките. Гладно, болно и много, много уплашено. На Тръпката му хареса. Може би първият истински поглед, откакто бе пристанал в Стирия. — Ако намеря начин да я убия, ще спася живота си — прошепна тя.

— И аз мога да ти помогна.

Тя го погледна твърдо.

— Можеш ли да го направиш?

— Можех да го направя днес. — Беше мислил как можеше да й сцепи главата с брадвата. Можеше да й стъпи на лицето и да я натисне под водата. Тогава щеше да се научи да го уважава. Вместо това я спаси. Може би защото се надяваше. Може би още се надяваше… но това само го бе направило на глупак. А на Тръпката му бе писнало да е глупак.

Колко души беше убил? Във всички битки, вражди и отчаяни сражения в Севера? Май по-малко, отколкото за последната половин година в Стирия. В „Кардоти“ сред пушека и цялата лудост. Сред статуите в двореца на херцог Салиер. В битката преди няколко часа. Може би двайсет. Повече. И жени също. Беше затънал в кръв, не по-малко от Кървавия Девет. Едва ли добавянето на още някой щеше да му коства мястото между праведните. Устата му потрепери.