Хотели - Първа стая

- Поне в едно отношение двамата с Давид имате право...

- Остави това - замоли ме той.

- Аз никога няма да бъда Орор. Никога няма да се оставя да бъда смазана като нея. Нито от теб, нито от него.

Натиснах металното острие. Сега бих могла да го забия и да оставя Луи проснат сред този претрупан декор, жертва на собствения си сценарий, умъртвен от своя главен герой. Бих могла да последвам първичния порив, властната нужда най-сетне да сложа край, която бе по-силна от всички други мои вътрешни желания.

- Ел, пусни иглата... Веднага.

Смекчих донякъде тона, но острието си оставаше все така забодено в шията му.

- Ще я пусна. Но преди това искам да чуеш това, Луи: играта с мен приключи.

- Да, зная... - простена той, изоставил напълно предишното си високомерие.

- Занапред ще предоставям задника си когато пожелая и на когото пожелая. Ще го предоставям, разбираш ли? Няма да го продавам. Няма да го заменям. И никой освен мен няма да се разпорежда с него.

- Ел... Чуй ме.

- Не! - просъсках аз, решена нито са секунда да не му отстъпвам думата. - Не, сега ти ще ме слушаш. Утре ще се омъжа за Давид, независимо дали на теб ти се иска, или не. Дали той ме е манипулирал, както ти твърдиш... или това е поредната ти интрига. Все ми е едно. Занапред ще се чукам единствено с него. Само с моя съпруг.

- Моля те... Има още нещо.

Бях глуха. Непреклонна. Силна. Нищо, което би могъл да каже от този момент нататък, не бе в състояние да ме разколебае.

- Можеш да се изредиш на всички от картотеката на „Нощните красавици“. Изобщо не ми пука.

Три почуквания по вратата ме откъснаха от унеса.

- Ел? Ел, хубавице, добре ли си?

София се тревожеше. Изглежда, беше дочула глъчката и глухия шум от нашето боричкане.

В отговор захвърлих иглата на паркета, където тя със звън подскочи няколко пъти. Преди още той да се изправи със смъкнат до коленете панталон, грабнах мантото си от пода и се втурнах към вратата. Както бях гола. Най-сетне избавена от чуждите одежди, от онази самоличност, която двамата братя се бяха опитали да ми натрапят.

В същия този момент, като отглас от звъна на иглата, огромният пясъчен часовник се стоварил върху пода в дома Дюшеноа и се разбил на парчета. Установих това едва по-късно, когато се прибрах.

Заварих хола покрит с безброй късчета стъкло. Хиляда и една отломки по вина на моята котка и на двете кучета. Потомствените врагове не бяха устояли на изкушението отново да влязат в сблъсък и по време на последната схватка се бяха справили с колоса от дърво и стъкло.

Обратното броене бе приключило няколко часа предварително. Съдбата, която то ми готвеше, се бе превърнала в купчинка пясък сред отломките: щях да се омъжа за Давид Барле. Нямаше да избягам от моята участ, макар предначертана от друг. Щях да стана негова съпруга, негова любовница и дори нещо повече, стига той да пожелаеше това; щях да задоволявам нуждите му, без да пренебрегвам моите, без нито за миг да се забравя или да изпадна в плен на миналите му страдания. Никога нямаше да бъда Орор.