Аферата „Олтмън“

— На летището, моля.

Шофьорът включи брояча и умело се мушна в потока автомобили. Попаднаха на обичайните задръствания и няколко пресечки се движиха извънредно бавно. Тогава водачът направи рязка маневра и се пъхна в странична уличка.

— Оттук ще е по-лесно — каза й гърлено на кантонски през рамо.

И преди да чуе протестите на Долорес, ускори. Вярно бе, че тук се движеха значително по-бързо. Облегна се на седалката, беше й неспокойно, но знаеше, че няма какво да направи. Сигурно човекът знае някой по-лесен път за аерогарата. Така или иначе непременно трябва да стигне навреме, чакаше я най-главният шеф, вероятно вече и ядосан. Знаеше, че отиват на някакво си отдалечено място на име Дацзу в провинция Съчуан. Щеше да му бъде официална преводачка, а тази й нова задача едновременно я плашеше и радваше. Вземаха я, защото познаваше поне няколко от местните диалекти. Справяше се еднакво добре и с официалния език, и с кантонските разновидности, макар че вече бе усетила голямата разлика между езика на място и онзи, който говореха в китайските ресторанти на Лос Анджелис. Всъщност доста повече се опасяваше за английския. Защото колкото и да се бе старала, старият й акцент от гетото си личеше.

Изведнъж колата рязко закова, бяха завили в някаква си тъмна алейка. Гумите изскърцаха, вратата се отвори и нечии силни ръце я измъкнаха навън. Беше прекалено изплашена, за да направи каквото и да било и все пак успя да зърне лицето на жена от латиноамерикански произход. Боже как удивително прилича на нея самата! Сетне усети убождане в ръката и… потъна в блажено небитие.