Великият лов

Сградата беше дървена, триетажна и паянтова, но беше чиста и пълна с хора. Няколко мъже играеха на зарове в единия ъгъл, а няколко жени хвърляха стрелички в биче око, изрисувано на стената от другата страна. Половината посетители, изглежда, бяха кайриенци, невисоки и бледи, но Ранд долови и андорска реч, както и непознати за слуха му говори. Всички обаче бяха облечени според нравите на Предвратието, в смесица от носии от поне половин дузина различни държави. Неколцина се извърнаха при влизането им, но бързо ги забравиха и продължиха заниманията си.

Посрещна ги жена с коса бяла като на Том и остър поглед. Не беше кайриенка, ако се съдеше по тъмната й кожа и говора й.

— Том Мерилин? Аха, има стая при мен. На последния етаж, първата врата вдясно. Но Дена сигурно ще ви пусне да го изчакате вътре… — тя изгледа преценяващо сетрето на Ранд с извезаните по високата яка чапли и златните ширити по ръкавите, както и меча му — …милорд.

Стъпалата заскърцаха под ботушите на Ранд, да не говорим за тези на Лоиал. Ранд не беше сигурен дали сградата ще издържи. Намери вратата и почука.

— Влез — покани ги женски глас. — Не мога да отворя.

Ранд отвори колебливо и надникна. Едно голямо, разхвърляно легло беше натикано до едната стена, а почти цялата останала част от стаята бе запълнена с масивен двукрилен гардероб, големи, обковани с месинг куфари и сандъци, маса и два дървени стола. Една крехка жена седеше с кръстосани крака на леглото и подхвърляше шест цветни топки.

— Каквото и да е — каза тя, без да откъсва очи от топките — оставете го на масата. Том ще ви плати, като се върне.

— Вие ли сте Дена? — попита Ранд.

Тя спря да подхвърля топките и го погледна. Беше само година-две по-голяма от него, симпатична, с бледа кайриенска кожа и тъмна коса, падаща свободно по раменете й.

— Не ви познавам. Това е моята стая. Моята и на Том Мерилин.

— Съдържателката каза, че може да ни пуснете да изчакаме Том тук — каза Ранд. — Ако вие сте Дена.

— Да изчакате? — Ранд влезе в стаята, за да може и Лоиал да се напъха през тясната за него врата, и жената повдигна вежди. — Аха, и огиер. Да, аз съм Дена. Какво искате? — Тя изгледа сетрето на Ранд така съсредоточено, че пропускът й да го титулува „милорд“ не можеше да не е преднамерен, въпреки че свъсеният й поглед повторно се спря на чаплите по ножницата и меча му.

Ранд свали от рамото си вързопа.

— Дойдох да върна на Том лютията и флейтата му. И искам да се видя с него — добави бързо той, защото тя, изглежда, беше готова да ги подкани да напуснат. — Не съм го виждал дълго време.

Тя измери вързопа с очи.

— Том непрекъснато се оплаква, че си бил изгубил най-хубавите инструменти. Ако го слуша човек как ги описва, ще си рече, че е бил дворцов бард. Добре. Можете да го изчакате, разбира се, но аз трябва да се упражнявам. Том казва, че ще ми разреши да участвам в представленията в залите другата седмица. — Тя се изправи гъвкаво и взе единия от двата стола, като даде знак на Лойал да седне на леглото. — Зера ще поиска от Том да плати шестократно, ако счупите някой от столовете, приятелю огиер.