Сфинксът
- Автор: Лирнер Тобша
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-948-8
- Переводчик: Милена Радева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сфинксът». Краткое содержание книги:
При гмуркане към останките на древен кораб археологът Изабела Уорнок открива астрариума — изключително ценен артефакт, който представлява сложен механизъм със свръхестествени свойства. Според преданията загадъчният уред предопределял съдбите на поколения крале и фараони още от зората на цивилизацията.
За зла участ невероятното откритие има ужасна цена и астрариумът остава у съпруга на Изабела — Оливър. Скоро Оливър разбира, че тайнственият уред може да предизвиква земетресения, както и че с негова помощ Мойсей е разделил Червено море на две. Часове по-късно на Оливър му се налага освен живота си да брани и вековно древна тайна в опасен свят на конспирация и египтология, където хилядолетни легенди се сблъскват смъртоносно със съвременната човешка амбиция.
— Нищо не разбираш! Четвъртият мъж не беше военен.
— Но нали беше облечен в униформа.
— Точно в това е въпросът, униформата му не беше истинска. Познавам войниците, които служат тук, Оливър. Аз самият съм служил войник. Четвъртият, най-младият, мога да се закълна, че не служи в армията.
— А къде тогава?
— Може би в тайната полиция, може да работи за правителството или някъде още по-нависоко. Не знам, но всичко това не ми харесва.
— Това ли е? — попита Рейчъл и се надвеси през прозореца на джипа.
Хълмът се издигаше вляво от пътя. Районът вече бе ограден и се виждаха дупките, в които екипът на Мустафа бе поставил взрив, за да получи сеизмичните данни.
— Ако можеш да чуеш земята, ще разбереш, че тя пее! — извика Мустафа и подкара джипа по каменистия хълм. — Разкажи й, Оливър! Кажи й, че в момента се движим върху чудо на природата. И тази земя ще направи и двама ни ужасно богати!
Спря до един голям камък и аз изскочих от джипа. Рейчъл ме последва, а Мустафа започна да разтоварва оборудването. Отворих багажника и извадих от там лопата и кирка. Обърнах се към Рейчъл. Стори ми се, че нещо я притеснява.
— Какво има? — попитах, докато отпъждах мухите от лицето си. — Не одобряваш ли всичко това?
— Мисля си, че природните богатства трябва да си останат недокоснати — отвърна тя. — Такива, каквито са си в природата.
— Рейчъл, от тях няма да се възползваме само ние с Мустафа и нашият инвеститор. Парите ще отидат в държавата, а от там при обикновените хора. Освен това ще има работа за местните хора.
Тя се огледа.
— Местните хора са бедуини — овчари и търговци — отбеляза тя с известна ирония в гласа. — Смяташ ли, че биха дошли да работят на нефтеното находище?
Не й обърнах внимание, измъкнах раницата изпод седалката, взех лопатата и кирката под мишница и се отправих към далечния край на хребета.
— Къде отиваш? — извика тя след мен.
— Нямам време за колебание, Рейчъл!
Рейчъл тръгна подире ми и започна да се изкачва по хълма, докато Мустафа, който се правеше, че не е чул пререканията ни, подготвяше оборудването за работа. Продължи да работи усърдно, докато прехвърлих билото на хълма и го изгубих от поглед.
Рейчъл ме настигна.
— Не прави необмислени неща, само защото си уплашен, Оливър. Не трябва ли да се опиташ да научиш повече за астрариума, преди да го унищожиш?
— Не мога да рискувам повече, Рейчъл. В противен случай той ще ме унищожи.
В далечината съзрях същия овчар, когото бях виждал и преди. Познах го по характерния десен на кърпата му за глава. Той седеше и наблюдаваше стадото мършави овце, които пасяха туфите дълга трева. Махнах му с ръка, но този път той не ме поздрави.
Оставих раницата върху заравнено пространство зад един голям камък и забих кирката в скалистата земя.
— Какво правиш? — попита ме Рейчъл.
— Копая.
— Защо?
Посочих й астрариума в раницата.
— Не можеш да го закопаеш в земята, Оливър. Това е безценна антика.
— Нека някой друг открие това проклето нещо след сто години и то да опропасти неговия живот.
Думите ми вбесиха Рейчъл и тя се отправи към джипа. Загледах се в каменистата земя, бях безкрайно ядосан на ината на Рейчъл, на самия себе си и на скалистата почва. Един малък скорпион отвърна на погледа ми. Стоеше срещу мен с вдигнато жило, готов за атака. Бяхме като Давид срещу Голиат. Сърце не ми даде да го убия. След секунда той се придвижи настрана и се скри под една скала. Отново забих кирката в земята, ръката ми потрепери от удара.
След час привърших със зариването на астрариума, бях го закопал поне на два метра дълбочина. Обзе ме огромно облекчение, чувствах се свободен, уверен в собствените си сили. Никога през последните седмици не се бях чувствал така добре. Отидох при Мустафа и му помогнах с проучванията, които правеше. Рейчъл направи няколко снимки на пейзажа. Слънцето като огромно червено всевиждащо око висеше над хоризонта.
— Какво ще кажеш? — престраших се да попитам Рейчъл.
— Имам чувството, че тук времето е спряло, не е ли така? Усещам се съвсем близо до природата — отвърна тя, отбягвайки темата на предишния ни спор.
— Времето в пустинята не е спряло. Тя се променя непрекъснато, само че тези промени са трудно забележими.