Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

— Да възстановиш легендата — каза Лито. — Разбирам го. И чакалите от Джакуруту те очакваха нея нощ, ти го знаеше. Те искаха твоите пророчески визии! И това знаеше.

— Отказах. Нито едно видение не стигна до тях.

— Но те те заразиха. Тъпчеха те с подправка и те отрупваха с жени и мечти. И ти наистина прозираше в бъдното.

— Понякога.

С колко иронична многозначителност бе изпълнен гласът му!

— Ще си вземеш ли пръстена с ястреба? — попита Лито.

Пол внезапно седна на пясъка, превръщайки се в тъмно петно под звездната светлина.

— Не!

Значи е разбрал, че тази пътека не води заникъде — помисли момчето. Много неща се изясняваха, но не достатъчно. Двубоят на прорицанията бе слязъл от деликатното равнище на избора до грубото отстраняване на възможните варианти. Пол знаеше, че не може да спечели, но се надяваше поне да обезсили единствената визия, към която упорито се придържаше Лито.

— Да, Джакуруту ме зарази — каза той. — Но и ти сам зарази себе си.

— Вярно е — призна Лито. — Нали съм ти син.

— А си и истински свободен.

— Да.

— Ще разрешиш ли на слепец да се върне завинаги в пустинята? Ще ме оставиш ли да намеря покой, както аз искам?

— Не, няма да го позволя — отвърна Лито. — Но имаш правото да паднеш върху ножа си.

— А ти да вземеш тялото ми!

— Така е.

— Не!

Знае за пътеката — помисли Лито.

Съхраняването на мощите на Муад’Диб от сина му би могло да се приеме като циментиране на пророческото видение.

— Тате, нали никога не си им казвал? — попита момчето.

— Никога.

— А аз го направих. Казах на Муриз. За Крализец, Боя с Тайфуна.

Раменете на Пол провиснаха.

— Не — прошепна той. — Не би могъл да го сториш.

— Тате, сега аз съм създание на тази пустиня — напомни Лито. — Би ли разговарял по този начин с кориолна буря?

— Вземаш ме за страхливец, защото отказах да тръгна по пътеката — рече Пол с дрезгав и треперещ глас. — О, сине, добре те разбирам. Дори гаданията по вътрешности на убито животно винаги са мъчителни. Но аз не се залутвах във възможните бъдещи събития, тъй като това пък е неописуемо отблъскващо.

— За сравнение твоят джихад ще прилича на летен пикник на Каладън — съгласи се Лито. — Сега ще те отведа при Гърни Халик.

— Гърни! Че той е в услуга на Сестринството с посредничеството на майка ми.

Едва в този миг Лито проумя обхвата на бащиното си прорицание.

— Не, тате. Гърни отдавна не служи никому. Знам къде мога да го намеря и ще те отведа при него. Време е за раждането на новата легенда.

— Виждам, че не съм в състояние да ти въздействам. Позволи ми тогава поне да те докосна, защото си мой син.

Лито протегна дясната си ръка срещу опипващите пръсти, почувства силата им, отвърна им със същото и удържа на всички опити на Пол да отмести ръката му.