Параграф 22

Скоро видя картечницата. Две фигури, очертани като силуети, подскочиха, когато го чуха, и се скриха в нощта с подигравателен смях преди той да успее да стигне до тях. Закъснял бе. Стъпките им се отдалечиха, оставяйки кръга от чували с пясък празен и тих в хладната, безветрена лунна светлина. Той се огледа обезсърчено. Отново предизвикателен смях достигна до ушите му от голямо разстояние. Наблизо изпращя съчка. Той коленичи, изпълнен с трепетна възбуда, и се прицели. Чу тихо шумолене на листа, което идеше от другата страна на чувалите с пясък, и изстреля два куршума бързо един след друг. Някой му отговори с един изстрел и Йосарян позна гърмежа.

— Дънбар? — извика той.

— Йосарян?

Двамата мъже излязоха от прикритията си и тръгнаха да се срещнат на открито, уморени и разочаровани, отпуснали надолу пистолетите си. И двамата леко потръпваха от мразовития въздух и още бяха задъхани от стремителното тичане по нанагорнището.

— Копелета! — каза Йосарян. — Избягаха.

— Скъсиха ми живота с десет години! — възкликна Дънбар. — Помислих, че онзи кучи син, Майлоу, пак ни бомбардира. Никога не бях изпитвал такъв страх. Много бих искал да знам кои бяха тия копелета.

— Сержант Найт е един от тях.

— Хайде да идем да го убием. — На Дънбар му тракаха зъбите. — Няма право да ни плаши така.

Но Йосарян вече не искаше да убива никого.

— Първо да помогнем на Нейтли. Май че зле го ударих, когато изтичах нагоре по хълма.

Но Нейтли го нямаше на пътеката, макар че Йосарян откри точно мястото по опръсканите с кръв камъни. Нямаше го и в палатката; намериха го едва на другата сутрин, когато постъпиха в болницата като пациенти, след като научиха, че предишната нощ той е постъпил на лечение заради счупения си нос. Нейтли засия, изплашен и изненадан, когато те зашляпаха по пантофи и халати из отделението, следвайки сестра Крамър, която ги заведе до леглата им. Носът на Нейтли беше покрит с едра гипсова отливка и под двете, му очи имаше синини. Той се червеше слисано, изпаднал в плахо смущение, и казваше, че съжалява, когато Йосарян дойде да се извини, загдето го е ударил. Йосарян се чувствуваше ужасно; едва можеше да гледа смазаното лице на Нейтли, макар гледката да бе тъй комична, че без малко не прихна да се смее. На Дънбар бе противна тяхната сантименталност и тримата почувствуваха облекчение, когато Джоу Гладника се дотътри при тях със сложния си черен фотоапарат и измислените си симптоми на апандисит, за да бъде по-близо до Йосарян, та да го снима, когато опипва сестра Дъкет. Но и той като Йосарян бе скоро разочарован. Сестра Дъкет бе решила да се омъжи за лекар — който и да е доктор, защото те всички печелеха добре — и не искаше да поеме никакви рискове в близост с човека, който един ден можеше да й стане съпруг. Джоу Гладника беше ядосан и неутешим, докато един ден в болницата се появи свещеникът — последният човек, когото можеха да очакват — в кафяв кадифен халат, мършав, с лице, светнало като фар, сияещ и ухилен от такова огромно самодоволство, че не можеше да го прикрие. Свещеникът бе постъпил в болницата поради болки в сърцето, които докторите смятаха, че се дължат на газове в корема, и поради напреднал стадий на „уисконсински чакъл“.