Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
— Аита48, чеденце — каза един дълбок глас.
Той отвори очи, сърцето му се блъскаше в гърдите. Потънал беше в пот.
— Аита — повтори гласът на Омаата до ухото му.
Започна да диша по-спокойно. Сънувал ли бе? Дали всичко не беше само отлагане, само временно спиране? Бягането по плажа, копията, Тетаити, ударът на куршума в гърдите му. Не бе сънувал, невъзможно беше да е сънувал, не бе измислил думите на Мак Лауд, които звучаха още в ушите му, напевността, носовия изговор, жлъчната насмешка… Затвори отново очи, съзнанието му беше съвсем празно. Мисълта му започна да се върти в някакъв кръг, безспир, безспир. Беше страшно уморително. „Това е за вас!“ — каза яростно гласът на Бейкър. Като че някакъв удар на гонг разкъса нервите му, той се обърна със смразен гръб, с треперещи ръце. Видя оръжието, а над оръжието — тъмните очи на Тетаити, презрителната усмивка. Спри! Спри!…
— Аита, чеденце!…
Отпусна мускулите си, отвори очи и започна да брои до десет, но веднага обърка броенето и се плъзна в мрак, потъна отново, всичко се върна — Тетаити пак насочваше пушка в гърдите му. Сърцето му се сви — куршумът ей-сега ще излети, трябваше да говори, да говори…
— Омаата…
— Чеденце.
Изрече с мъка:
— Под смокинята…
— Кога под смокинята? — обади се гласът на Омаата много, много отдалеко.
Потъваше, потъваше отново. Направи отчаяно усилие.
— Когато излязох от пещерата…
— Да — каза тя, — да… раменете ти бяха червени, петленцето ми.
Раменете му били червени. Тази подробност му се стори изведнъж много важна. Не мръдваше, но ги виждаше, извил глава назад. Червени, червени. И плешките бяха червени. Каза високо:
48
Аита — няма нищо.