Татко

Питам от кухнята, дали иска сандвич със сирене. Няма отговор и решавам да направя и за двама ни. Ако тя откаже, ще изям и двата. Излизам от кухнята и ги сервирам. Нищо не казва, но отхапва от единия сандвич и отпива от виното си.

— Тази нощ ще спя сама в леглото си. Омъжена жена, преживяла какво ли не, сега съм принудена да спя сама.

Какво иска — аз да спя с нея? Обмислям отговора си; казвам си, че не е на себе си от безсилие и тревога.

— Но, мамо, ти се оплакваш, че татко ти досажда в леглото, че те буди и не можеш да си починеш. Ето ти възможност да се наспиш добре тази нощ.

Отговаря ми с красноречиво изсумтяване.

Цялата вечер протича по този начин. Гледаме известно време телевизия; тя си отваря устата само за да прави гадни забележки за всяко шоу и всички участници в него. Мълча си. Иска ми се да се прибера в спалнята си и да си почета нещо, но за нея това ще бъде жестока обида.

Преди да си легнем, мама се успокоява. Слава Богу, че непрекъснато се променя!

Усещам, че нещата ще се оправят; тя направи сцена, наложи се, сега може да се наслади на победата. Независимо от това решавам да спя в страничната спалня, в леглото със специалния матрак и кислородната бутилка. Все още съм малко разтревожен; тя съумява да изглежда толкова нещастна.

След новините в единайсет казвам, че си лягам. Никаква реакция. Отивам в стаята, събличам се, лягам в болничното легло и изтеглям страничните прегради. Експериментирам с кислородната маска и бутилката, за да разбера как се чувства човек, когато диша кислород. Вторачвам се известно време в Мария и Исус. Дишам през нос, поемам кислород и преповтарям мантрата си. Трябва да успокоя нервите си. Вероятно съм заспал, защото не си спомням да съм чул майка да се прибира в спалнята си. Спя, включен в кислородната бутилка, нося се безтегловно във въздуха, като при пътешествието на Жул Верн към Луната.

Събуждам се, поглеждам часовника си: два часа след полунощ. Чувам звука от телефона във всекидневната, докато мама набира някакъв номер.

Все още съм гроги; този кислород наистина действа. Махам маската и изключвам бутилката. На кого, по дяволите, звъни по това време? Може би телефонира на някого от братята си на Изток, може да е решила да живее с тях. Но, дявол да го вземе, на Източния бряг сега е едва пет часа сутринта.

Телефонът звъни повече от десет пъти, преди да отговори Джоан. Сигурен съм, че е изплашена до смърт.

— Джак, ти ли си? Всичко наред ли е?

В първия момент не отговаря; не е очаквала подобна реакция от Джоан. Готов съм да се намеся, но искам да чуя какво ще каже.

— Не, тук е само майка ти. Искам веднага да говоря с моя съпруг.

Пауза.

— Но, мамо, два часа през нощта е; татко спи. Не мога да го събудя. Едва заспа в състоянието, в което беше.

— Ти ме чу — искам да говоря с моя съпруг.

— Мамо, моля те! Защо не се обадиш през деня? За каквото и да се обаждаш, то едва ли е толкова важно, че да будим татко посред нощ. Добре ли си? Къде е Джак?