Венецът
- Автор: Унсет Сигрид
- Серия: Кристин, дъщерята на Лавранс #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 978-954-357-216-8
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Венецът». Краткое содержание книги:
Норвегия на XIV век. Далечна и непозната. Раздирана от междуособици във властта. И тиха и спокойна в отдалечените на десетки километри имения, където родовите закони стоят над кралските.
И все пак… Зад дебелите каменни зидове на господарските къщи, затрупани от сняг през половината година, задрямали в безкрайните северни нощи, горят любовни огньове и искри неподозирана страст. Едно крехко момиче, Кристин, дръзва да се опълчи срещу думата на баща си и да мине под венчило с мъжа, избран от сърцето, а не от семейството й. С Ерлен.
Годината е 1928-а. Шведската академия присъжда най-престижната награда за литература в света на четиридесет и шест годишната норвежка Сигрид Унсет, обосновавайки се: „… за впечатляващото пресъздаване на норвежкото Средновековие“. Шест години преди това е излязла от печат историческата трилогия „Кристин, дъщерята на Лавранс“, епохално произведение без аналог в световната литература досега. А осемнадесет години преди това авторитетно издателство е отхвърлило исторически роман на прохождащата писателка, съветвайки я да се насочи към по-съвременни теми.
Майката се разгневи:
— Значи ще се молим тогава. Знаеш, че двамата с Лавранс няма да пожалим нищо, стига да издействаш от Господ рожбата ни да оживее.
— Ще бъде чудо, ако детето оцелее и си възвърне здравето.
— Ами нали все разправяш за разни чудотворства — заядливо отвърна Рагнфрид. — Защо тогава се съмняваш, че детето ми ще бъде изцелено?
— Стават чудеса, но Господ не чува всички молби. Неведоми са Неговите пътища. Не смяташ ли, че е ужасно красивото ти момиченце да живее недъгаво или парализирано?
Рагнфрид заклати глава и изсъска:
— Изгубих твърде много деца, отче, не мога да се разделя и с нея.
— Ще сторя всичко по силите си — обеща свещеникът. — Ще се моля най-усърдно. Но ти, Рагнфрид, трябва да приемеш отредената ти участ и да си носиш кръста.
Майката простена тихо:
— От всичките ми деца това ми е най-свидно. Ако Бог ми отнеме и нея, сърцето ми ще се пръсне.
— Бог да ти е на помощ, Рагнфрид Иваршдатер — поклати глава Айрик. — Твоето желание е да насилиш божията милост, като се позоваваш на молитвите и постите, които си спазвала, а после се чудиш защо не са помогнали.
Рагнфрид го погледна настойчиво:
— Изпратих да доведат Осхил.
— Ти я познаваш, аз — не.
— Не мога да живея без Юлвхил — упорито продължаваше Рагнфрид. — Щом Господ не иска да ми помогне, ще потърся помощ от Осхил или ще си продам душата на дявола, ако това ще изцели детето ми!
Свещеникът понечи да я скастри, но се отказа. Наведе се и попипа ръцете и краката на болното момиченце.
— Студени са. Най-добре да сложим няколко съда с топла вода до нея. Не я местете, преди да дойде Осхил.
Кристин безшумно легна на пейката и се престори на заспала. Сърцето й блъскаше изплашено в гърдите. Не разбра много от разговора между отец Айрик и майка си, но чутото я ужаси, а и се досещаше, че не бе предназначено за нейните уши.
Майка й се изправи, за да донесе съдовете. Тръгна към вратата, но избухна в ридания:
— Моли се за нас, отче Айрик!
След малко Рагнфрид се върна с Турдис. Свещеникът и жените започнаха да се суетят около Юлвхил. Видяха Кристин и я отпратиха да излезе от стаята.
Слънцето заслепи излязлото на двора дете. Докато стоеше в зимната къща, Кристин си мислеше, че се свечерява, но къщите сивееха на дневната светлина, а тревата лъщеше като коприна на бялото следобедно слънце. Реката проблясваше зад златистата решетка от младите листенца на елшака; изпълваше въздуха с веселото си монотонно ромолене, докато течеше упорито по плоския, каменист терен на имението „Йорун“. Скалите се издигаха в ясносинята мъгла, а потоците се спускаха над разтопения сняг. Приятната силна пролет навън я разплака и тя изля мъката си от заобикалящата я безнадеждност.
На двора не се виждаше жива душа, но Кристин чу шум от сградата за мъжете. На мястото, където баща й преби бика, бяха насипали пръст. Кристин не знаеше къде да се дене. Промъкна се зад стената на новата постройка, издигната на няколко метра височина. Вътре се намираха играчките на Кристин и Юлвхил. Кристин ги прибра в ниша между най-долната греда и основния зид. Напоследък Юлвхил постоянно искаше нейните играчки. Тези прищевки на малката дотягаха на сестра й, но Кристин се зарече да подари на Юлвхил всичките си играчки, стига да оздравее. Тази мисъл я поуспокои.
Сети се за монаха в Хамар. Той беше убеден, за разлика от отец Айрик и родителите й, че чудесата се случват на всички хора. Кристин обикновено се вслушваше в думите на баща си и майка си. На плещите й се стовари ужасяващо бреме, когато започна да се досеща, че хората разсъждават по различен начин за нещата. Разногласия съществуваха не само между злосторниците и богохулниците, от една страна, и добрите люде, от други, а и между такива като брат Едвин, отец Айрик и родителите й.
Към залез-слънце Турдис я намери, заспала в ъгъла, и я отведе в стаята си. От сутринта Кристин не беше сложила залък в устата си. Турдис отиде да бди през нощта с Рагнфрид над болната Юлвхил, а Кристин легна в нейното легло заедно с мъжа на Турдис, Юн, и двамата им сина, Айвин и Орм. Кристин заплака тихо, заслушана в хъркането на мъжа и равномерното дишане на децата. Усещаше мириса на телата им. Снощи си легна при баща си и майка си и при малката си сестра, както всяка нощ. Споменът за семейството й се струваше като отскубнато и разпокъсано гнездо, а самата тя сякаш бе откъсната насила от убежището и от топлината на крилата. Накрая заспа, докато сълзите се стичаха по бузите й, самотна и нещастна сред чуждите хора.