Сърца за изгаряне [bg]

Две седмици преди Коледа настана циганско лято. Снегът, навалял през изминалата седмица, изчезна напълно, разкривайки кафявата кишава земя и повяхналата трева, сгушили се удобно под него. Небето смътно наподобяваше дневната светлина, бе покрито с плътни, мрачни облаци, които жадуваха да върнат зимата час по-скоро. Леля Джо настоя да си облека зимното палто — дебело чудовищно нещо, направено от чиста вълна и предназначено за температури около минус двайсет. Още в мига, в който излязох от апартамента, го разкопчах и дори обмислях дали да не съблека проклетата дреха. Когато стигнах до големите железни порти на гробището, температурата беше около четири над нулата и продължаваше да се покачва.

Още четири плика се появиха след първия. Винаги на осмо число от месеца, винаги адресирани до Пип, винаги оставени на леглото ми по някакъв мистериозен начин, докато вкъщи нямаше никой. Последният пристигна в понеделник — само преди два дни. Чудех се дали да не избягам от училище и да се скрия в апартамента, но учителката ми, г-жа Томас, често идваше в закусвалнята и без съмнение щеше да попита леля ми къде съм бил. Мислех да се престоря на болен, но осъзнах, че не съм съвсем сигурен искам ли да остана насаме в жилището заедно с онзи, който донасяше пликовете. Знаех, че не е Стела. Подозирах, че може би е госпожа Оливър, и тъкмо това ме накара да зарежа целия план.

Във всеки плик имаше точно петстотин долара.

Знаех, че не мога да дам парите направо на Леля Джо. Щеше да попита откъде са и нямаше как да ѝ кажа, че съм ги намерил върху леглото си. Не можех да ѝ кажа, че съм ги спестил, защото знаеше точно с колко разполагам. Не можех да ѝ покажа и плика с надпис Пип, защото по този начин щяха да възникнат още и още въпроси. В крайна сметка взех банкнотите от първия плик, увих ги във вестник и оставих пакета в шкафчето на Леля Джо в закусвалнята. Тя откри парите след края на смяната си на следващия ден и не каза нищо, докато не се прибрахме у дома. След това ги извади от чантата си и ми ги показа. Предположи, че г-н Крендал ги е оставил. Дори да беше решила, че парите са дошли от извънземни, чийто кораб-майка обикаля около Земята, пак щях да съм доволен, щом дори не заподозря, че неочакваното богатство е свързано с мен. Леля Джо каза, че е признала пред г-н Крендал за проблемите си с наема и го е помолила за аванс. Той обаче ѝ отвърнал, че не дава нито заеми, нито аванси. Ако ѝ помогнел, щял да се чувства задължен да помогне на всички, а времената били тежки. Тя вярваше, че е оставил парите в шкафчето ѝ анонимно именно за да избегне възникването на проблеми с останалите си служители. Когато му благодарила, той просто отвърнал: „Какви пари?“ и се заел отново със скарите. Понякога неизречените думи казват повече от цял разговор.