Нашествие [bg]

Скоро трапезата бе готова. Имаше бира, зърнени закуски и торба ябълки, оплескани с фъстъчено масло. Беше вкусно и се зачудих от колко ли време се намирам на странния кораб. Трябваше вече да се е съмнало.

Реших, че е време да получа нов доклад за състоянието на децата ми. Още ли не бе свършил с тях?

Но не бях успял дори да разчистя масата, когато се разрази истински ад.

— Засечен е враг. Получен е спешен сигнал. Започва събиране.

Двамата със Сандра се спогледахме ококорени. В следващия миг корабът се наклони и се стрелна нагоре. Стената на мостика срещу тоалетната сега бе в горната част на стаята, но не точно таван. Бих казал, че се намирахме под ъгъл от четирийсет и пет градуса.

Бях сложил едно кресло там, където сега беше носът на кораба. То се плъзна към нас и заби масата в кожения диван.

Посегнах към Сандра, за да я издърпам, но на кораба това не му хареса. Около дузина ръце се подадоха от тавана и пода, увиха се около нея и я изтръгнаха от хватката ми. Повлякоха я нагоре и я приковаха към тавана. Тя ръмжеше и проклинаше. Всичко това щеше да е много смешно, ако знаехме дали ще преживеем следващите няколко секунди.

— Аламо, закрепи мебелите! — заповядах аз. — Може да ме наранят!

Подадоха се ръце и хванаха здраво всичко. Избутах потрошената маса и седнах на кожения диван, който сега се намираше до задната стена на мостика. Беше оцапан с фъстъчено масло. Усетих, че някаква сила ме притиска към възглавниците. От ускорението ли беше? Възможно ли бе да е толкова голямо? Не бях почувствал нищо, докато се носехме над Земята, така че колко ли бързо летяхме сега?

Не разполагах с отговори. Усетих силна миризма на бира. Беше се разляла навсякъде и почувствах как попива в панталоните ми.

— Аламо? Какво става, по дяволите? — попитах.

— Командният персонал трябва да се приготви за битка. Какви са заповедите ти?

Битка ли?

— Аламо, включи ме към общия канал между корабите. Искам да чуя какво предават другите.

Мостикът моментално се изпълни с хор от объркани гласове. Всички бърбореха, някои дори пищяха.

— Какво става, по дяволите? — попита Сандра, все още прикована към тавана.

— Аламо, сложи Сандра в онова кресло.

Тя се понесе във въздуха и видях зачервените белези и синините по крайниците ѝ, докато корабът я поставяше в креслото, в съответствие с моята заповед.

— Разбираш ли какво, по дяволите, става, Кайл? — попита Сандра.

— Не съвсем, но мисля, че отлитаме в космоса. Заедно с всички членове на онази „флота“.

Чух Джак Кроу да призовава гръмогласно към спокойствие. Искаше хората да млъкнат и да се назоват ясно, започвайки от неговите. Трябваше да призная, че наличието на този властен глас помогна за овладяване на всеобщата паника. Писъците замлъкнаха и хората се заловиха да изпълнят нарежданията.