Отвличането [bg]

Бен не беше говорил с Джон от пет години, когато дой­де за последен път в Далас по случай раждането на Сам. Той едва позна слабия млад мъж, който се появи във фоайето с помръкнал занесен поглед. Бен пусна на пода чантата си, приближи се към сина си и го хвана за раменете.

- Джон. - Последва сковано ръкостискане. - Джон.

- Мислите ли, че е за откуп? - попита синът му.

- Джон, това съм аз... Бен.

Джон побутна очилата на носа си и примигна стреснато.

- Бен? Какво правиш... Как... Кой ти се обади?

- Ти трябваше да ми се обадиш, сине.

Над главите им се чу глас:

- Аз му се обадих.

Беше го напуснала веднага след раждането на Грейси, твърдо решена, че единствената й внучка няма да бъде от­гледана от бавачки. Бен реши, че това е само извинение да избяга от него, но не я упрекваше; самият той би избягал от себе си, стига да можеше. Първоначално тя го навестяваше редовно, но времето между гостуванията й ставаше все по- дълго. Преди пет години напълно прекрати посещенията си, защото вече имаше да гледа две внучета.

Тя стоеше на стълбищната площадка - рижата й коса и бялата кожа проблясваха на светлината, струяща от купола. Все още беше най-красивата жена на света и сега любовта и болката, които Бен Брайс се мъчеше да удави в уиски, из­плуваха на повърхността. Очите му се насълзиха, като ви­дя, че тя все още носи брачната си халка. Беше ревностна ирландска католичка, която никога нямаше да поиска раз­вод, но не можеше да живее с пияница; той пък беше заклет пияница, който никога нямаше да обикне друга жена, но не можеше да живее без алкохола.

Тя слезе по стълбите и Бен разбра, че е плакала цяла нощ. Знаеше, защото много нощи я беше разплаквал. Нико­га не я беше удрял в изблик на гняв. Бен Брайс нямаше ло­шо пиянство. Колкото повече се наливаше, толкова повече се затваряше в себе си - бореше се с демоните в душата си и оставяше жена си да заспи, изтощена от плач. Душата му беше белязана от сълзите й. Пет години не беше я виждал, не беше я докосвал и сега болезнено му се прииска да я пре­гърне, но беше напълно парализиран, като редник пред ге­нерал с четири звезди.

Тя го разбра.

Отиде при него и зарови лице на гърдите му. Бен я при­тисна силно и вдъхна аромата й. И за един кратък миг се пренесе трийсет и осем години назад, когато светът все още беше смислен. Тя въздъхна дълбоко, почти изхлипа и той усети как стройното й тяло леко се отпуска.

- О, Бен. Ами ако я нарани?

- Ще си я върнем, Кейт. Ще платим откупа и ще си я върнем.

- Дядо!

Бен погледна към внука си, който се беше вкопчил в кра­ка му. След него дотича испанката.

- Сеньор Сам трябва да изяде свое мюсли.