Двор от крила и разруха
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от крила и разруха». Краткое содержание книги:
„И си позволил на Ианта да отведе него в пещерата вместо теб.“
Гърлото му подскочи.
— Нямаше да го изтърпя.
„А изтърпя да сключиш сделка с Хиберн, сякаш бях открадната вещ, която на всяка цена е трябвало да си върнеш.“
— Може би тази сутрин не беше просто благословия за мен — заявих аз.
Той ми отвърна с милувка по гърба.
По време на следващите три танца не говорихме, а сетне гладът ме поведе към масите, където вечерята вече беше сервирана. Позволих му да ми напълни една чиния, да ми я поднесе, след като си намерихме място под един чворест стар дъб, откъдето се впуснахме да наблюдаваме танците и музикалните изпълнения.
За малко да го попитам дали си е струвало — дали раздялата с този покой си е струвала, само и само да си ме върне. Защото Хиберн щеше да нахлуе тук, да използва тези земи. И нямаше да има повече танци и песни. Не и след като ордите му пристигнеха.
Но успях да си замълча, докато слънцето гаснеше и нощта се спускаше наоколо.
Звездите изплуваха на небето, смътни и ситни над бушуващите огньове.
Съзерцавах ги през дългите часове на празненството и можех да се закълна, че ми правеха компания — мълчаливите ми, предани приятели.
Глава 5
Допълзях обратно в имението два часа след полунощ, твърде уморена да посрещна зората.
Особено като забелязах как ме гледа Тамлин, припомняйки си този изгрев миналата година, когато ме беше отвел от тълпата и ме беше целунал.
Помолих Люсиен да ме изпрати, а той се съгласи на драго сърце, понеже, след като бе намерил другарката си, вече не проявяваше никакъв интерес към друга женска компания. И понеже Ианта цял ден се мъчеше да го хване натясно, за да го разпита за случилото се по време на церемонията.
Облякох си нощницата, оскъдна дантелена дрешка, която някога носех за наслада на Тамлин, а сега с радост нахлузвах върху потната си кожа, и се пльоснах в леглото.
Почти половин час просто ритах чаршафите и се въртях нервно в леглото.
Аторът. Тъкачката. Сестрите ми, хвърлени в Котела. Всички тези спомени се преплитаха и гърчеха в съзнанието ми. А аз не се опитах да ги прогоня.
Повечето хора още празнуваха, когато изкрещях ненадейно и скочих от леглото, уплашена от собствения си вик.
С блъскащо по вените и костите ми сърце отворих вратата и прекосих коридора, потна и пребледняла.
Люсиен отговори още на второто ми почукване.
— Чух те… какво има?
Той ме огледа с широко отвореното си червеникавокафяво око — разчорлената ми коса, подгизналата ми от пот нощница.
Преглътнах с безмълвен въпрос, изписан върху лицето ми, и той кимна, отстъпвайки назад в стаята си, за да ме пусне. Макар и гол от кръста нагоре, бе съумял да нахлузи панталона си, преди да отвори вратата, и побърза да го закопчае, докато минавах покрай него.
Стаята му беше обзаведена в цветове от Двора на Есента — единственият белег за произхода му, който си бе позволил да допусне. Втренчих се в потъналото в нощен мрак пространство, в измачканите чаршафи върху леглото му. Той седна върху тапицираната странична облегалка на креслото пред незапалената камина и ме загледа как кърша ръце, изправена в средата на пурпурния килим.
— Често сънувам В недрата на Планината — пророних сипкаво. — А като се събудя, не знам къде съм. — Вдигнах вече небелязаната си лява ръка пред себе си. — Не знам… кога съм.
Истина — и половин лъжа. Още сънувах онези кошмарни дни, но вече не ме поглъщаха така. Вече не тичах към банята посред нощ, за да повърна.
— Какво сънува тази нощ? — попита ме тихо той.
Вперих очите си в неговите, изтерзани и мрачни.
— Беше ме приковала към стената. Като Клер Бедор. И Аторът…
Потръпнах и прокарах ръце през лицето си.
Люсиен стана и тръгна към мен. Вълната от страх и болка заради собствените ми думи прикриваше достатъчно добре мириса ми, прикриваше силата ми, когато мрежата ми от черни клопки в къщата долови леко трептене.
Люсиен спря на една педя от мен. И не възрази, когато сключих ръце около врата му и зарових лице в топлите му, голи гърди. Морска вода от дарбата на Таркуин бликна от очите ми, търкулна се надолу по бузите ми и се зарони по златистата кожа на Люсиен.
Той въздъхна тежко и плъзна ръка през кръста ми, заравяйки другата в косата ми.
— Съжалявам — промълви. — Съжалявам.
И ме задържа в прегръдките си, докато пръстите му милваха успокоително гърба ми. След малко овладях воплите си, а сълзите от морска вода пресъхнаха като мокър пясък под жарко слънце.