Твоята целувка
- Автор: Додд Кристина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Твоята целувка». Краткое содержание книги:
Всяка дума я потресе. Това беше едновременно заплаха и обещание. Но и желание, пробудено от нежните му, изкусителни устни, изричащи такива жарки слова. Искаше тези устни да я покорят.
Той щеше да я целуне тук — на няколко метра от една оживена лондонска улица. Елинор почувства горещото му желание. Знаеше — боеше се — че тази жега ще стопи задръжките й като лански сняг, и поне за момента тя ще му се отдаде. Не можеше да си позволи такова нещо. Не смееше.
— Отивай да спасяваш Дики — каза тя, точно преди устните му да я докоснат.
Найт застина на място и за момент Елинор си помисли, че въпреки всичко той ще я целуне. Но тя улови погледа му и безмълвно му заповяда да се подчини.
Ръцете му бавно се отпуснаха и, сантиметър по сантиметър, той неохотно я освободи.
Елинор се мразеше, задето искаше топлите му ръце върху тялото си.
Той кимна внезапно и закрачи към главорезите си. Стената между сградите беше почерняла от сажди, но Елинор се подпря на нея, замаяна от отминалата криза.
Беше поела ангажимент да остане с мистър Найт. Нямаше значение, че е дала обещанието под друго име, защото нейните уста бяха изрекли думите. А Елинор винаги държеше на думата си.
— Здравей, Ремингтън, здравей! — Докато секретарят му въвеждаше мистър Найт в кабинета, Кларк Окснард, президентът на банката, се надигна от бюрото си. — С нетърпение очаквах посещението ти. Спечелихме ли от стоката?
Ремингтън не си даде труд да отговори, а просто седна на мекият стол с висока облегалка, който секретарят издърпа от ъгъла на луксозния кабинет. Това място вонеше на пари и приличаше на убежище на богат безделник, но Ремингтън отлично си даваше сметка каква тежка и упорита работа върши Кларк тук.
— То се знае, че спечелихме — отговори си Кларк сам.
— Благодарение на теб съм богат.
— Искаш да кажеш „още по-богат“ — поправи го Ремингтън.
Кларк се нацупи.
— Богатството е нещо относително. Хенри, бъди така добър да ни сервираш чай. Ремингтън, ти може би ще искаш бренди?
— И чай ме устройва. Умът ми трябва да е бистър. Довечера съм канен на бал.
Хенри излезе и безшумно затвори вратата.
— Балът на лорд и лейди Пикард? Добре, ще се видим там. Дано някой ден банковата ми сметка да не отстъпва на твоята — добави Кларк с усмивка.
— Когато този ден настъпи, планирам да имам двойно повече, отколкото сега.
Двамата мъже бяха на приблизително еднаква възраст, но като се изключи това, нямаха нищо общо помежду си. Кларк — англичанин и четвърти син на граф — се беше отдал на сделките, за да подпомогне аристократичното си, но обедняло семейство, и засега се справяше отлично.
Въпреки произхода му Ремингтън харесваше пълничкия, оплешивяваш, достолепен джентълмен. Двамата си обменяха писма дълго преди Ремингтън да отиде в Англия и отдавна бяха открили, че имат сходни цели и идеали.
— Дойдох да те помоля за една услуга — започна Ремингтън.
— Казвай. — Окснард скръсти ръце на шкембето си и се облегна назад в коженото кресло.
Ремингтън веднага разбра тревогата на Кларк и побърза да го успокои:
— Въпросът не е паричен. Става дума за услуга от личен характер.
— Всичко по силите ми, друже мой. — Кларк храбро пренебрегна гафа на приятеля си, който бе споменал мръсната дума „пари“.
— Бих желал да кумуваш на сватбата ми с Мадлин де Лейси, бъдещата херцогиня Магнус.
Кларк грейна:
— Мили боже! Ще ти кумувам, разбира се, не можеш да си представиш каква чест е за мен. — Той скочи на крака и му протегна ръка.
Ремингтън се изправи и я разтърси.
— Не бих го нарекъл точно чест. С необикновената си хубост и богатство херцогинята е като награда за мен. Прекрасно знаеш, че някои хора биха убили, за да са на моето място.
— Ами да — Кларк се засмя силно. — Направо биха убили, за да са на твое място.
Ремингтън не се усмихна.
— Имам нужда да ми наглеждаш гърба, както в старите дни.
Веселието на Кларк затихна и той седна в креслото.
— Сериозен си.
— Сериозен съм — Ремингтън също седна.
Хенри почука леко на вратата и остави подноса с чайника. Той наля чай на двамата джентълмени, подправи го съобразно вкусовете им и се оттегли. Ремингтън отпи глътка и поднови прекъснатия разговор.
— Родът Де Лейси е особено коварен.
— Родът… Де Лейси? — Кларк смръщи чело. — Ти да не говориш за годеницата си?
— Не, нямам предвид нея. — Ремингтън се сети за Мадлин, за сделката, която бяха сключили тази сутрин. Той знаеше, че не бива да й си доверява, защото снощи, когато я осведоми, че я е наблюдавал, ясно видя как лицето й помръкна. На сутринта не беше изненадан, когато тя прояви женското си коварство и се опита да му се изплъзне с Дики.