Метеоритът [Deception Point - bg]

— Капитан-лейтенант Уейн Лузиджиън — представи се той. — Извинете, ако съм ви стреснал. Тук е доста тъмно. Нямах възможност да отворя вратата. — И преди Рейчъл да успее да отговори, мъжът прибави: — За мен ще е чест да съм ваш пилот тази сутрин.

— Пилот ли? — Тя го зяпна. „Преди малко вече имах пилот“. — Имам среща с директора.

— Да, госпожице. Имам заповед незабавно да ви закарам при него.

Рейчъл се почувства измамена. Очевидно пътуванията й не бяха свършили.

— И къде е той? — предпазливо попита тя.

— Не ми е известно — отвърна пилотът. — Ще получа координатите му, когато излетим.

Рейчъл усети, че й казва истината. Явно тази сутрин двамата с директора Пикъринг не бяха единствените, които бяха държани на тъмно. Президентът взимаше проблема със сигурността изключително на сериозно и тя се засрами от това колко бързо и лесно я бе лишил от „връзка с мрежата“. „Половин час на терена, а вече останах без контакт и директорът ми не знае къде се намирам“.

Рейчъл стоеше пред сковано изпънатия пилот от НАСА и разбираше, че ще й се наложи да се подчини, независимо дали й харесва. Единственият въпрос бе накъде води всичко това.

Пилотът се приближи до стената и натисна един бутон. Огромната врата с грохот се плъзна настрани. Отвън нахлу светлина и в средата на хангара се очерта голям силует.

Рейчъл зяпна. „Бог да ми е на помощ!“

В центъра на хангара стоеше свиреп наглед черен изтребител — най-аеродинамичният самолет, който беше виждала.

— Шегувате се.

— Често срещана първа реакция, госпожице, но Еф четиринайсет томкет е доказал сигурността си.

„Това е ракета с криле“.

Пилотът я поведе към самолета и посочи двуместната кабина.

— Вие ще седите отзад.

— Нима? — Рейчъл му се усмихна напрегнато. — Пък аз си помислих, че искате да го карам.

След като нахлузи термокостюм върху дрехите си, Рейчъл се качи в кабината, несръчно се намести в тясната седалка и измърмори:

— В НАСА явно няма дебелогъзи пилоти.

Пилотът се ухили и й помогна да закопчае ремъците. После й сложи шлем.

— Ще летим доста нависоко — поясни той. — Ще ви трябва кислород. — Изтегли кислородна маска от страничния пулт и понечи да й я сложи.

— Мога и сама — спря го Рейчъл и посегна да я вземе.

— Разбира се, госпожице.

След няколко неуспешни опита тя най-после нагласи маската. Стори й се доста неудобна. Пилотът я гледаше малко насмешливо.

— Какво има? — попита Рейчъл.

— Нищо. — Той сякаш скри усмивката си. — Торбичките са под седалката. На повечето хора им прилошава, когато за пръв път летят с такъв изтребител.

— Ще се оправя — с приглушен от кислородната маска глас го увери тя. — Не ми става лошо в самолети.

Пилотът сви рамене.

— Така твърдят и много тюлени, пък редовно ми се налага да им чистя повръщаното от кабината.

Тя леко кимна с глава. „Върхът“.

— Някакви въпроси преди да излетим?

Рейчъл се поколеба за миг, после посочи врязалата се в брадичката й маска.

— Спира ми кръвообращението. Как ги носите тия неща по време на дълги полети?