Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
Трета глава
След време при нас дойдоха и други. Някои от тях се появяваха уж съвсем случайно, точно както се бях появил и аз. Други търсеха именно Алдур, за да се учат от него. Един от тях беше Зедар.
В един прекрасен ден, обагрен в златистите тонове на есента, петстотин години след пристигането ми в Долината, заварих Зедар близо до кулата. Той беше изградил груб олтар и тъкмо гореше на него трупа на заклан овен. Това ме настрои против него още от самото начало. Дори вълците знаеха, че не бива да убиват в Долината. Мазният дим на неговото жертвоприношение изпълваше въздуха със зловоние, а самият Зедар се бе проснал по очи пред олтара и напяваше някаква чуждоземска молитва.
— Какво правиш? — троснах му се аз, доста рязко, признавам. Вонята на неговия „дар към Алдур“ бе нарушила спокойния поток на моите мисли и вече не можех да се концентрирам върху проблема, над който бях разсъждавал през последния половин век.
— О, могъщи и всеведущи Боже — изрева той и зарови носа си още по-дълбоко в пръстта, — прекосих хиляди мили, за да се срещна с твоето величие и да те боготворя до края на дните си.
— Я стига си се перчил с купешки думички, човече. Изправи се и престани да се дереш като заклан. Аз съм толкова Алдур, колкото си и ти.
— Нима не си великият Алдур?
— Аз съм неговият ученик Белгарат. Какво е това? — посочих с пръст димящия овен.
— Направих го, за да зарадвам своя Бог — отвърна ми той, докато отърсваше дрехите си от прахта.
Не бях абсолютно сигурен, но той доста приличаше на толнедранец, или може би на аренд. И в двата случая бръщолевенията за „хилядите мили“ и всичко останало си бяха чиста проба добре премерено подмазвачество.
Той ме изгледа угоднически.
— Кажи ми честно — каза след това, — мислиш ли, че той ще сметне моето приношение за достойно?
Аз се изсмях.
— Трудно бих могъл да се сетя за нещо, което би му се сторило по-недостойно.
Непознатият замръзна на мястото си като поразен от гръм. После се обърна рязко към олтара и хукна да измъква с голи ръце димящия овен от огъня.
— Не ставай глупак! — троснах му се аз. — Ще се изгориш!
— Трябва да го скрия — простена той отчаяно. — По-скоро бих умрял, отколкото да обидя могъщия Алдур.
— Просто се махни от пътя ми — казах му.
— Какво?
— Дръпни се встрани — повторих и махнах раздразнено с ръка, — освен ако не искаш да отпътуваш заедно с тъпия си овен.
Погледнах към гротескния малък олтар, представих си едно място на около пет мили от кулата и с една единствена дума го преместих там. След него остана само струйка зловонен дим, която вятърът бързо разнесе.
Непознатият се просна отново по лице.
— Ще си направиш дрехите на нищо, ако продължаваш в същия дух — отбелязах, — а моят Учител не си пада особено по мръсните дрехи.
— Умолявам те, о, могъщи ученико на несравнимия Алдур — каза той надигайки се, вперил поглед в мен, докато изтупваше за пореден път дрехите си, — научи ме как да сторя тъй, че да не обидя Бога.
Помислих си, че сигурно е аренд. Нито един толнедранец не можеше да си усуче дотолкова езика.
— Бъди искрен — казах му аз, — и не се опитвай да го впечатлиш с глупавите си трикове и помпозната си реч. Повярвай ми, приятелю, той може да надзърне право в сърцето ти, тъй че няма начин да го заблудиш за каквото и да било. Не съм съвсем сигурен кое божество си почитал преди, но Алдур не е като никой друг Бог на света.
— А как бих могъл да стана негов ученик като теб?
— Първо ще станеш негов довереник — казах аз, — което хич не е лесна работа.
— А как бих могъл да стана негов довереник?
— Трябва да станеш негов слуга — казах аз, признавам, с леко самодоволство. Няколкото години бъхтане с брадвата и метлата най-вероятно щяха да се отразят доста добре на префърцунения му задник.
— А после — негов довереник? — продължи да ми досажда той.
— След време — отвърнах му, — ако той пожелае това.
Не беше моя работа да му разкривам тайната на Волята и Думата. Той трябваше да я открие сам за себе си, точно като мен.
— А кога ще мога да се срещна с Бога?
И без друго беше почнало да ми писва от него и затова реших просто да го заведа в кулата.
— А ще желае ли Бог Алдур да научи името ми? — попита той след като поехме през ливадата.
Свих рамене.
— Едва ли. Ако си късметлия и се окаже, че си достоен, той сам ще ти даде име по свое усмотрение.
След като стигнахме до кулата, аз заповядах на сивата каменна плоча да се отмести, двамата влязохме вътре и тръгнахме нагоре по стълбите.
Моят Учител огледа непознатия и после се обърна към мен: