Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
Как я караш, попита жената, която снимаше гробовете.
Още не съм готова да говоря с теб, каза тя.
Скоро. Ще се върна, когато му дойде времето, обеща тя, сякаш имаше да направи някакво откровение, да разкрие някакви истини.
Мъжете с хавайските ризи. Тъпият компютърджия с тениската. Червенокосата и брюнетката с оскъдните бикини. Детективите, които го държаха под наблюдение и очевидно изчакваха жената да влезе в контакт с него. Микробус, оборудван с уреди за сателитно следене, микрофони за даване на инструкции, компютри, камери с висока разделителна способност. Въоръжени мъже, които искаха хладнокръвно да го застрелят, защото…
Защо?
Защото те си мислеха, че чернокожата жена на гробищата му беше казала нещо, което той не трябваше да знае. Защото само това, че той знаеше за нейното съществуване го правеше опасен за тях. Защото те си мислеха, че той може да е измъкнал от микробуса достатъчно информация, която да разкрие тяхната самоличност и намерения.
Разбира се, той не знаеше почти нищо за тях, нито кои са, нито какво искат от жената. Въпреки всичко той можеше да направи едно неизбежно заключение: това, което той мислеше, че знае за смъртта на жена си и дъщерите си, беше или погрешно, или непълно. Нещо не беше наред с вътрешен полет 353.
Не беше необходимо дори да прояви журналистическия си инстинкт, за да стигне до това смразяващо прозрение. От една страна, той знаеше това от мига, в който видя жената при гробовете. Когато я видя да прави снимки на гробовете, когато срещна нейните неотразими очи, когато чу изпълнения й със състрадание нежен глас, измъчван от мистерията на нейните думи — още не съм готова да говоря с теб — той разбра благодарение на истинско предчувствие, че има нещо гнило в цялата история.
Сега, докато караше през спокойния Бърбанк, бе обхванат от чувството, че съдбата не е била справедлива към него, че е бил предаден. Имаше нещо ужасно грешно на този свят, което беше извън простата жестока механика. Илюзия. Измама. Лъжи. Заговор.
Казваше си, че да се ядосва на провидението е безсмислено, че само смирението и равнодушието щяха да го освободят от страданието. И беше прав. Да се сърди на въображаемия обитател на някакъв небесен трон беше напразно, толкова безполезно, колкото да хвърля камъни, за да загаси светлината на звездите.
Хората обаче бяха подходяща мишена за неговия гняв. Хората, които бяха скрили и изопачили точните обстоятелства около катастрофата на полет 353.
Нищо не можеше да върне Мишел, Криси и Нина. Джо не можеше да започне живота си отново. Раните в душата му не можеха да бъдат излекувани. Каквато и скрита истина да очакваше своето откриване, тя нямаше да му даде бъдеще. Животът му беше свършил и нищо не можеше да промени това — нищо, но той имаше право да знае как точно и защо Мишел, Криси и Нина бяха загинали. Той имаше свещения дълг към тях да разбере какво наистина се беше случило с този обречен Боинг 747.
Неговата мъка беше опорна точка, а яростта му — лост, с който щеше да премести земята, целия този шибан свят, за да разбере истината, без да се интересува от пораженията, които щеше да нанесе, или кого щеше да унищожи.
На една странична улица с три платна той сви към бордюра. Изключи двигателя и слезе от колата. Може би нямаше много време, преди Блик и останалите да го настигнат.
Палмите, които бяха неподвижни в жегата.
Джо погледна първо под капака на мотора, но предавателят не беше там. Клекна пред колата и опипа под бронята около амортисьорите.
В далечината се чу бръмченето на хеликоптер, което бързо се усилваше.
Докато опипваше вътрешната страна на предното колело, ръката му се изцапа с кал и грес. От вътрешната страна на задните колела също нямаше нищо.
Хеликоптерът ненадейно се показа от север. Летеше много ниско — на не повече от петнадесет метра над къщите. Дългите изящни палмови листа се разлюляха.
Разтревожен, Джо погледна нагоре, като се чудеше дали екипажът на хеликоптера търсеше него, но страхът му беше чиста параноя и напълно неоправдан. Хеликоптерът прелетя над района, без да спре и се насочи на юг.