Бившият годеник
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бившият годеник». Краткое содержание книги:
Но още докато си го мислеше, Аласдеър виждаше пред себе си как святкат очите й, докато му хвърля това предизвикателство в лицето. Това събуди в него чувството на пълна неувереност. Поколеба се за миг, дали да не се върне и да не оправи нещата помежду им. И двамата казаха думи, които всъщност не би трябвало да бъдат изречени, а той наистина не биваше да я целува така, както го бе сторил, дори въпреки нейната толкова явна провокация. Но съзнаваше, че е все още твърде гневен, за да сключи с нея мир. Ако се върне в това състояние на Маунт стрийт само ще влоши още повече нещата. Няколко дена ще отсъства от града, а това ще предостави и на двамата необходимото разстояние и време да поизстинат.
Умът му трябваше да е хладен, за да се занимае с другите си проблеми. Навъси чело. Беше като пословичното търсене на игла в купа сено. Нед би ли пратил до Ема толкова важен документ?
Той изкачи стълбите към къщата, в която живееше, и вратата се отвори още преди да почука.
— Куфарът ви е готов, лорд Аласдеър. Пощенската кола трябва да пристигне всеки момент. — Слугата му отстъпи встрани и пусна господаря си да влезе в антрето.
— Добре, благодаря ти, Кранам. Ще потегля до половин час. — Жилището на Аласдеър беше на долния етаж и той тъкмо беше стигнал до вратата, когато чу стъпки по стълбата. Погледна през рамо и кимна на мъжа, който слизаше по стълбата. Не го познаваше, но предположи, че този човек е наел апартамента над неговия, който от доста седмици беше празен.
— Добро утро. С лорд Аласдеър Чейс ли говоря? — Мъжът имаше приятен глас и се приближаваше към него с широка усмивка и прострени ръце. — Чух, че сме съседи. Наех апартамента над вашия. — Той му стисна ръка. — Позволете да ви се представя. Пол Дьони, на вашите услуги. — Каза името си с френското му произношение, без буквата „с“ в края.
— Господин Дьони — Аласдеър наведе учтиво глава. — Бъдете добре дошъл. Нов ли сте в града?
— Да, досега живеех в провинцията. Семейството ми се е преселило през седемдесет и първа година от Франция. Тогава бях още малко момче. — Той махна примирено с ръка. — Не можахме да донесем нищо от Франция и родителите ми се установиха в Кент, в имението на стар приятел на моя баща.
— Разбирам. — Беше обичайната история. Революцията беше изтласкала в Англия огромна вълна обеднели френски емигранти. Не малко емигранти-аристократи живееха с оскъдни средства в провинцията, но мнозина се бяха озовали и в Лондон, някои почти декласирани, но други приети в най-отбраното общество. Мосьо Дьони приличаше на човек, който има достъп във висшето общество.
— За съжаление трябва да напусна града за няколко дена — каза Аласдеър. — Но щом се върна, ще се надявам да вечеряте някой път с мен.
— Ще е чест за мен. — французинът се поклони, а Аласдеър влезе, любезно усмихнат, в апартамента си. Беше готов да въведе мосьо Дьони в приятелския си кръг, стига да се окажеше приятен човек. Ако се съди по безукорната кройка на сакото му и елегантно падащата вратовръзка, съседът му вече беше преодолял някои от препятствията, за да се представи в Лондон като човек със замах. С положителност можеше да се каже, че не правеше впечатление на провинциален дръвник.
Още следващия половин час Аласдеър вече седеше в пощенската кола, която го извеждаше по Сгейнис Роуд от Лондон. Ема би проявила огромно любопитство, защото това шосе водеше в посока точно противоположна на тази, в която се намираше родителската му къща в Линкълншир.
След като сменя на три пъти конете, той стигна целта на пътуването си тъкмо когато лорд и лейди Грантли се канеха, по време отдавна смятано за демоде, иначе казано в пет часа, да седнат да обядват. Лейди Грантли не беше очарована, когато й съобщиха за посетителя.
— Каква работа може да има Аласдеър в господарската къща на семейство Грантли? — отправи тя веднага въпрос към съпруга си, който вече се радваше със светнали очи на възможността един мъж да му прави компания след обеда на чаша портвайн.
— Приятелска визита предполагам — отвърна графът.
Думите му бяха посрещнати с пренебрежително сумтене.
— Не ставай глупав, Грантли. Какво общо имаме с него?
— Тъй или иначе не можем да го оставим да стои в антрето, мила — забеляза шокиран съпругът й.