Кид

Само две секунди Анабет размишляваше над възможността да чака в долината завръщането на Буут. След това тя се облече колкото можа по-бързо, оседла коня си и препусна към бараката, където Буут трябваше да се срещне с бандата престъпници. Предчувствията й се засилваха все повече, докато приближаваше мястото на срещата. Нещо щеше да се случи. Конят й се умори, но тя го пришпорваше да бърза. Времето за мечтата й изтичаше.

Когато наближи бараката, Анабет можа да чуе гневни гласове. О, Боже, моля ти се! Нека да не е твърде закъсняла!

Тя скочи от коня си и се скри сред скалите, заобикалящи бараката. Всички членове на бандата се виждаха ясно. Освен Уат Ранкин. Къде по дяволите беше той?

— Какво те забави толкова много! — възклик Змията към Буут. — Ние чакаме тук от часове.

— Надявам се, че никой шпионин не ни търси каза Тийг. — И че си се измъкнал чист.

— Къде е златото? — попита Грайър.

— Ранкин със сигурност знаеше за какво говори — каза Тийг, потривайки ръце. — Добре е, че се разбрахме с него в Санта Фе.

— Къде е Ранкин? — попита Буут. — Аз имам нещо да му казвам.

— Тук. — Ранкин се появи на прага на бараката със затъкнати палци в колана си. Устните му бяха извити в усмивка. — Говори, Буут. Аз слушам.

— Аз казах да няма повече убийства. И го реших. Събирай си нещата, Ранкин, и изчезвай оттук.

Чуха се звуци на протест от останалите шестима бандити, събрани на група пред бараката. Буут ги гледаше мълчаливо.

— Двама мъже бяха застреляни и Ранкин е отговорен за това. Дотогава, докато аз съм шефът, аз ще издавам заповедите, а вие ще ги изпълнявате.

— Значи може би ти не трябва повече да си шефът — каза Ранкин.

Буут усети как космите върху ръцете му настръхват. Дланите му се плъзнаха надолу, където двата пистолета със седефени дръжки лежаха в кобурите. Погледът му се местеше от едно лице на друго в групата мъже пред него.

— Някой от останалите мисли ли така?

Грайър и Тийг изглеждаха объркани. Езикът на Змията се подаде, за да оближе устните му. Уиски отпи от каната на рамото си. Водораслото бе закашля. Очите на Солано избегнаха погледа му.

Погледът на Буут се плъзна обратно върху русокосия мъж на прага. Там се криеше истинската опасност. Той можа да я почувства. Както вълците, които се нахвърлят върху своите, той можеше да бъде разкъсан от същите мъже, които яздеха с него.

— Смяташ да ме застреляш ли, Ранкин? — попита Буут.

Уат отдръпна дясната си ръка от револвера.

— Не бих помислил за такова нещо, Буут. Между другото, къде е Кид? Мислех, че ще бъде с теб.

— Изобщо не е твоя работа къде е Кид — отговори Буут. Той гледаше в очите на Ранкин, но в тях не можеше да се прочете нищо от това, което мислеше престъпникът. Обаче почувства още по-силно опасността.