Война на световете
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на световете». Краткое содержание книги:
Няколко минути лежах там на дъжда в тъмнината и наблюдавах при непрекъснато святкащите мълнии как тези чудовищни същества от метал се движеха насам-натам в далечината над живите плетове. Започваше да вали ситен град и както се засилваше и отслабваше, очертанията им ту се замъгляваха, ту се открояваха ясно пак. От време на време светкавиците секваха и тогава ги поглъщаше мрак.
Бях мокър до кости от градушката отгоре и водата от локвата отдолу. Мина доста време, докато можах да се отърся от тъпото си изумление, да се измъкна от локвата на по-сухо място и да помисля изобщо за грозящата ме опасност.
Недалеч от мен имаше едностайна дървена селска къщурка, заобиколена от картофена нива. Най-после се изправих на крака и като се навеждах и използувах всяко възможно прикритие, изтичах при къщурката. Зачуках с все сила на вратата, но никой не ме чу (ако въобще е имало някой вътре); след доста чукане се отказах и като се криех през по-голямата част от пътя в един ров, успях да допълзя, незабелязан от тези чудовищни машини, до боровата гора край Мейбъри.
Под прикритието на гората, мокър и треперещ, продължих към дома си. Вървях между дърветата и се мъчех да намеря пътечката. Там беше съвсем тъмно, понеже светкавиците сега се разредиха, а градушката, която се сипеше като из ръкав, падаше на плътни стълбове през пролуките между гъстите клони.
Ако си бях дал ясна сметка за значението на всичко видяно, щях незабавно да се запътя обратно през Байфлит до Стрийт Кобъм и да се върна при жена си в Ледърхед. Но странните неща наоколо и физическите страдания ми пречеха да разсъждавам тази нощ, защото бях целият ожулен, уморен, мокър до кости, оглушен и ослепен от бурята.
Някаква смътна мисъл ме караше да се прибера у дома и това беше единственият изпитван от мен подтик. Аз залитах между дърветата, паднах в някакъв ров и си натъртих колената о една дъска, но най-после изплувах на пътя, който водеше надолу от Коледж Армс. Казвам „изплувах“, защото дъждовната вода влачеше пясъка по надолнището в кален поток. Там, в тъмнината, някой се блъсна в мене така, че залитнах и малко остана да падна.
Той изкрещя от ужас, отскочи настрана и се втурна да бяга, преди да се съвзема дотолкова, че да му заговоря. Стихията на бурята бе тъй силна на това място, че ми струваше огромни усилия да се кача по нагорнището. Аз отидох до оградата отляво и закрачих, като се хващах за пречките.
Близо до върха се спънах в нещо меко и при едно блясване на светкавица видях между краката си куп черно сукно и чифт ботуши. Преди да различа ясно как лежи този човек, припламналата светлина угасна. Останах да стоя над него в очакване на следващата светкавица. Когато тя блесна, видях, че е набит мъж, с евтини, но не и дрипави дрехи: главата му беше извита под тялото и той лежеше сгърчен до самата ограда, сякаш някой със сила го е ударил в нея.
Превъзмогнах отвращението, естествено за човек, който никога още не е докосвал мъртвец, наведох се и го обърнах, за да проверя дали бие сърцето му. Беше мъртъв. Изглежда, беше си счупил врата. Светкавицата блесна за трети път и пред мен се мярна лицето. Аз скочих на крака. Това беше собственикът на „Шареното куче“, от когото бях взел двуколката и коня.
Внимателно прекрачих трупа и продължих нагоре. Минах край полицейския участък и Коледж Армс и се запътих към моята къща. По склона на хълма нямаше никакви пожари, макар че от мерата все още се вдигаше червено сияние и безредни кълба червеникав дим въпреки сипещия се град. Доколкото можех да видя в светлината на мълниите, повечето къщи около мен бяха здрави. При Коледж Армс на пътя лежеше някаква тъмна купчина.
Нататък по пътя, към моста на Мейбъри, се чуваха гласове и шум на крачки, но нямах достатъчно смелост да извикам или да отида при тях. Отключих си, влязох, затворих вратата, превъртях ключа, сложих резето, стигнах със залитане до първото стъпало и седнах. Във въображението си виждах само тези крачещи металически чудовища и смазания в оградата мъртвец.
Аз се свих на първото стъпало, опрях гръб на стената и целият се затресох.
XI
При прозореца
Казах вече, че бурните ми преживявания имат особеността да се изчерпват. След известно време открих, че съм измръзнал и мокър и че около мен по пътеката на стълбището има локвички. Станах почти машинално, влязох в трапезарията, пих малко уиски и едва тогава ми дойде на ум да се преоблека.
След като направих и това, качих се горе в кабинета си, но защо отидох там — не знам. От прозореца на моя кабинет, през върховете на дърветата и оттатък железопътната линия, се виждаше Хорселската мера. При бързането ни да напуснем къщата този прозорец беше останал отворен. В коридора беше тъмно и в сравнение с картината, заградена от рамката на прозореца, стаята също изглеждаше непрогледно тъмна. Аз спрях като закован на вратата.