Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

— Толкова ли си зле? — попита Джоан.

— Повече от зле — рече той. — Съжалявам. Много е глупаво.

— Не можеш ли да повърнеш?

— Не. Не е такова. — Изреченията му излизаха отсечено, на пресекулки. — Това са просто… някакви спазми.

— Високо или ниско?

— По средата.

— От какво може да се е получило? Да не би да е от кестените?

— Не, според мен, това е просто от… стоя тук, толкова далеко от всичко познато, с теб, без самият аз да знам… защо.

— Да се прибираме ли в хотела?

— Да. Ще ми се да мога да легна.

— Да хванем такси?

— Ще ме измамят.

— Това няма значение.

— Не знам… как се казва мястото.

— Отчасти го знаем. Намира се близо до големия фонтан. Ще погледна в пътеводителя за „фонтан“.

— Рим е… пълен с… фонтани.

— Ричард, нали не правиш всичко това заради мен?

Той се разсмя — беше толкова интелигентна.

— Не съзнателно. Свързано е с… даването на бакшиши… през цялото това време. Наистина ме боли. Непоносимо е.

— Можеш ли да вървиш?

— Разбира се. Хвани ме за ръката.

— Да взема ли кутията с обувките?

— Не. Не се безпокой, скъпа. Това е просто нервен спазъм. Получавал съм ги… като малък. Само че тогава… съм бил по-храбър.

Те заслизаха надолу по стъпалата към централната улица, претоварена от бързо движещи се коли. Такситата, на които махаха, им показваха човешки силуети през задните си стъкла и не спираха. Пресякоха „Виа деи фори Империали“ и се опитаха да налучкат пътя за връщане — сред плетеницата от малки улички, към района с фонтана, американския бар, магазина за обувки и хотела. Минаха през пазар за прясна храна. Гирлянди от наденици Висяха от опънати напред навеси. Купища марули лежаха струпани направо върху улицата. Той вървеше вдървено, стъпвайки предпазливо, сякаш болката, която носеше, бе нещо чупливо и безценно. Притиснатата към стомаха му ръка изглежда малко го облекчи. Дъждът и Джоан, свързани по някакъв начин с натиска, който я бе предизвикал, сега се бяха превърнали в натиска, даващ му сили да я превъзмогне. Джоан го придържаше да върви. Дъждът го прикриваше, правеше фигурата му по-трудно забележима за минувачите, а следователно и за самия него, и по този начин притъпяваше болката. Сградите жестоко се редуваха в низходяща и възходяща последователност. По тесен паваж изкачиха един дълъг склон покрай „Банка Италия“. Дъждът спря. Болката, разпростряла се до всеки ъгъл на кухината под ребрата му, се бе въоръжила с нож и сега започна да сече стените с надежда да се измъкне навън. Стигнаха до „Виа Национале“, на няколко преки под хотела. Магазините стояха затворени с неспуснати кепенци, фонтанът в далечината бе пресъхнал. Той се почувства така, сякаш започва да се накланя назад. Мозъкът му приличаше на клон, кривнал настрани от ствола и решил да бъде това разклонение вместо онова, а след това и по-горното, и по-горното, докато накрая не му бе останал никакъв избор, освен да изчезне В небитието, в хотелската стая Ричард легна на своето легло, наметна се отгоре с палтото си, сви се на кълбо и заспа.