Утринта на просветлението
- Автор: Спиридонова Мина
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Утринта на просветлението». Краткое содержание книги:
Със следващата крачка стъпи върху позлатен равен път, залят със стъкло. Или нещо подобно. А втората го изведе от приказния парк на растенията и го отведе в началото на мегалополисът Есарелон Геден.
Докъдето можеше да достигне несъвършеното човешко зрение, в краката му се простираше невъобразимо красива, пищна и сложна плетеница от дворци, кули и мостове от блестяща и прозрачна плътност, която позволяваше да се оформят безбройните нива и стълби на града. Хората по улиците, всяка от които застлана със същата комбинация от злато и стъкло, бяха хиляди. Приличаха на обитателите на огромен мравуняк, който никога не спира да почине. Луните (тринадесет на брой) бяха увиснали над сияйните върхове като венец над царска корона, сбрал цялата свежест на радостното приветствие в богатите си цветове. Те тъкмо да изгряваха иззад хълмовете и се канеха да завземат нощния небосвод с познатото величие на яркостта си.
Над главата на Иолдинан се разнесе познатото свистене и той учудено погледна нагоре. Подобни летящи карети се щураха по небето, все така осланяйки се на невидимите сили, които, според Иолдинан, не бяха източник на магия.
Оттук можа да различи владенията на Патриархесата на Ездачите. Бяха отделени чрез вълнообразна крепостна стена на най-високия хълм на града. Най-високата му част завършваше с издут купол, обграден с колони, розови като фасадата, които бяха толкова дълги, че ако застанеше под тях, нямаше да види края им.
Спусна се по улицата и закрачи сред шумния народ. Тук стилът на обличане бе доста по-разнообразен, хората — също. Имаше и още странни предмети, като онези шлифовани зеленожълти кристални топки, придържани от пръстен от оранжев метал. Те също висяха без опора над главите на разхождащите се.
Не спираше. Бързаше. Незнайно как бе започнал да я усеща, сякаш го теглеше към себе си. Колкото по-близо до двореца беше, толкова по-горящо бе чувството на нужда. Може би щеше да я намери там, след толкова дълго търсене…
Изправи се пред портите. Палатът пореше облаците с остри кули, храмове и аркади, които обрамчваха двора. И той, както всички останали сгради, не беше зидан от камъни, а по-скоро бе излян от розовия минерал.
— Какво търсиш тук? — запита го стражът пред кованите порти, през които можеше да се види естетичната вътрешна украса на малкия мост и градината отвъд. Иолдинан обичаше това. Мъжът бе облечен в чисто бяла бойна униформа, поръбена с червен ширит. На колана му висеше онова странно нещо, което той попипваше от време на време. Не беше много любезен.
— Искам да вида Патриархесата.
На стражът последното доста му хареса. След като спря да се смее, отново го изгледа.
— Кой си ти, че ще искаш такова нещо …страннико?
— Аз съм писател на Времето. — Ама че глупост! Откъде му хрумна?
Събеседникът му се вкамени. Втренчи се в него невярващо и по лицето му премина сянка на паника. Помръдна притеснено и сякаш всеки момент щеше да падне на колене.
— Аами… последвайте ме, моля. — Обърна се и побърза да отвори портата. Вдигна ръка към камъка, поставен вместо резе и крилото се открехна. Само.
Влязоха вътре и преминаха по крехкия мост, който сякаш всеки миг щеше да рухне под тежестта им. Изпъстрен със статуи в непознат стил, а също и с каменна резба, мостът и арките в градината, през която минаха, свидетелстваха за разцвет във всичко от света, който му беше познат.
Озоваха се в задна част на поляна, отвъд която бе само волното зелено поле. Къде беше градът?
И тогава я видя. Яздеше Пегас. Животното бе по-бяло от най-чистия сняг, а крилете му бяха дълги и покрити с меки пера, по-крехки от криле на пеперуда. Досега не беше виждал Пегас, а и явно никой в столицата не притежаваше такова приказно животно.
Косата на Булниена бе все така дълга и прошарена със свещените ивици. Тя видя, че се приближаваха и слезе от коня, който сви криле като птица и я загледа с огромните си очи. Младата владетелка притича към тях. Спря на крачка от него и зяпна. Беше шокирана.
— Аз съм! — бе единственото, което можа да каже Иолдинан. Толкова дълго бе чакал…
— Ти…! — Гласът й бе дрезгав, но не от вълнение или радост. В очите й проблясна омраза. — Кой си ти? Как смееш…? — Последното го изкрещя.
— Той каза, че е Писател на Времето, Ваше Благородие — прошепна стражът, онемял от страх. Едва се чу какво каза.
— Разбира се, че така ще каже! Как смеете! Той е мъртъв! Умря в ръцете ми, проклети да сте! Да не мислите, че този път всичко ще е толкова просто? Само ще приемете образа му? — На лицето й трепна жестока усмивка. — Този път битката ще се води до край! — Посегна към колана си.