Нощна стража

Щеше да успее. По-късно си казваше, че наистина щеше да успее. Ако нямаше други двама в сенките, непременно щеше да успее. Но само ритна единия по коляното, преди да усети как гаротата се стяга около гърлото му.

Издърпаха го да стане. Раната сякаш изпищя от болка, докато той се мъчеше да вкопчи пръсти във въжето.

— Задръж го така — каза някой. — Гледай какво стори на Джез. Проклятие! Ще го сритам в…

Сенките се размърдаха. Ваймс се опитваше да си поеме дъх, единственото му здраво око се насълзяваше и съвсем смътно долови какво става. Имаше пъшкане, тихи и странни звуци, после натискът върху гърлото му изведнъж изчезна.

Падна по очи и се изправи с усилие, като леко се олюляваше. Двама мъже лежаха на земята. Единият се бе свил на кълбо и бълбукаше по малко. В далечината затихваше тропот на бягащи крака.

— Голям късмет е, че те намерихме навреме, драги ми господине — разнесе се глас точно зад него.

— За някои не е чак такъв късмет, миличък — добави друг глас до първия.

Рози пристъпи напред от мрака.

— Мисля, че е най-добре пак да дойдеш с нас. Ще пострадаш, като се размотаваш така. Да вървим. То се знае, няма да те заведа у нас…

— …то се знае — промърмори и Ваймс.

— …но вярвам, че Моси Лоун ще ти намери къде да си опънеш гърбината.

— Моси Лоун! — изведнъж му се зави свят. — Той е, значи! Докторът по срамните болести! Помня го!

Опитваше се да фокусира умореното си око в младата жена. Да, очертанията на лицето съвпадаха. И тази брадичка… Жена, която не търпи глупости. С такава брадичка хората стигат далеч.

— Рози… ти си госпожа Палм!

— Госпожа ли? — повтори тя студено, а Мъчните лелки се закискаха пискливо. — Определено не.

— Не, аз исках да кажа… — оплете се Ваймс.

Разбира се, само старшите представителки на тази професия приемаха „госпожа“ като почтително обръщение. Но тя още не беше от старшите. Дори гилдията още не съществуваше.

— И досега не те бях виждала — продължи Рози.

— Нито пък Млати и Сади, а те имат изумителна памет за лица. Но ти, Джон Кийл, ни познаваш и се държиш, все едно всичко тук е твое.

— Тъй ли?

— Да. Личи ти по стойката. Така стоят офицерите. Храниш се добре. Може и да прекаляваш мъничко. Не ти е излишно да смъкнеш две-три килца. И целият си в белези. Видях ги, като беше при Моси. Краката ти са загорели от коленете надолу и това ми шушне „стражник“, защото те ходят с голи до коее крака. Но аз познавам всеки стражник в града и ти не си от тях, значи може да си военен. Биеш се по инстинкт, и то мръснишки. Значи си свикнал да се бориш за живота си в мелето, а това си е странно, защото пък ми шушне „кашик“, а не офицер. Разнесе се мълва, че ония момчета взели от теб уавичка броня. Офицерска. Но ти не носиш пръстени. Пак „кашик“ — пръстените се закачат къде ли не и можеш да си откъснеш пръста, ако не внимаваш. Женен си.