Мисията Атлантида
- Автор: Гриниас Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Мисията Атлантида». Краткое содержание книги:
— Вероятно, защото сте чувствали, че като монахиня ще ви бъде по-лесно да бъдете честна пред Бога — отговори вместо нея папата. — Вероятно, защото отчаяно сте се нуждаели да знаете, при това без сянка на съмнение, че Той ви приема.
Папата се бе приближил прекалено много до истината. Серена установи, че по-нататъшното й оставане в една и съща стая с него й е невъзможно. Искаше й се да избяга и да се скрие някъде.
— Ваше светейшество, безсмъртната ми душа може да бъде спасена не чрез моите добри дела, а чрез Божията милост, изразена посредством изкупителната смърт на Христос на кръста — изрече накрая тя.
— Точно това исках да кажа и аз — кимна доволно папата. — Или се надявате да добавите и още нещо?
Серена усети, че в душата й се събира празнота, която започва да пулсира като тъпа болка. Не бе в състояние да предостави отговор на този въпрос на папата, ала все пак й се искаше да каже нещо — каквото и да било.
— Заточението ми в Антарктида, за да разкрия действията на американците, няма да…
— …да ви накара най-сетне да заслужите прозвището си „Майката Земя“ ли? — довърши изречението й с въпрос папата и я изгледа така, както баща би погледнал дъщеря си. — Сестро Сергети, държа именно вие да отпътувате за последната девствена територия на тази планета и да откриете Бога — далече от всичко това тук. — При тези думи той обгърна с жест книгите, картите и предметите на изкуството. — Само вие и Създателят на Вселената. И доктор Йейтс.
4.
Ледена база „Орион“
Командният център на ледената база „Орион“ представляваше конструкция с ниски тавани, претъпкан с конзоли и оперативен персонал, чиито членове седяха в сенките пред трепкащите си монитори и наблюдаваха всяка тяхна промяна. За генерал-майор Грифин Йейтс обаче базата символизираше триумфа на логистичната поддръжка на Военновъздушните сили, издигнат за по-малко от три седмици в най-неприветливия терен на планетата Земя.
— Тридесет секунди, генерал Йейтс — докладва полковник О’Дел, безвратият заместник на генерала, от сенките на проблясващата си конзола.
На основния екран постепенно се материализира изображението на Антарктида. От космоса над тях леденият континент се виждаше оцветен в призрачно синьо — огромен остров, обграден от световния океан и малък външен пръстен от земни маси. Пъпът на Земята.
Йейтс се вторачи невярващо в екрана. Беше виждал тази картина на Южното полукълбо и преди, от илюминаторите на космическия кораб „Аполо“. Но това беше сякаш преди цяла вечност. И сега си даде сметка, че някои неща не се променят. Заля го така познатото и вече забравено благоговение.
— Сателитът ще бъде в обхват след петнадесет секунди, сър — докладва полковник О’Дел.
Видеоизображението за момент се размаза. После пред погледа им се очерта гигантска буря. Генералът забеляза нещо, подобно на краката на паяк, което се въртеше по посока на часовниковата стрелка около Антарктида. Виждаха се дванадесет такива „крака“ или „перлени нанизи“ фронтове на ниско налягане, особено характерни за региона.
— Бива си я тази буря — отбеляза генералът. — Дайте ми подробностите!
— Както изглежда, имаме четири отделни буреносни фронта, които се сливат в един двоен, при това нисък фронт, сър — докладва О’Дел. — Широк е над шест хиляди километра. Достатъчно, за да покрие целите Съединени щати.
Йейтс кимна.
— Искам пистата да се разчисти веднага!
В залата се възцари тягостно мълчание. Чуваше се само тихото боботене на компютрите и мониторите. Йейтс усети върху себе си погледите на всички свои офицери.
Накрая О’Дел прочисти гърлото си и се осмели да заговори:
— Сър, ще трябва да предупредим шест-девет-шест!
— В никакъв случай! Искам пълно радио затъмнение!
— Но, сър, на борда е синът ви доктор Йейтс!
— Плюс още четиридесет човека, полковник! Командир Лундстрьом е отличен пилот. Никаква връзка! Когато се приближат, ме уведомете.
— Слушам! — извика О’Дел и отдаде чест, а генералът излезе величествено от командния център.
Високият от пода до тавана прозорец в покоите на генерал Йейтс обрамчваше зиналата паст на каньона отвън, като му предлагаше царска ложа с изглед към огромната пропаст. От нея се извисяваха синкави, кристалообразни колони мъгла. А в дъното й лежеше всичко, което той и Конрад бяха търсили през целия си живот.
Йейтс си наля един „Джак Даниелс“ и седна на бюрото си. Болката му беше толкова непоносима, че му идеше да завие като страховитите ветрове отвън. Ала не можеше да си позволи полковник О’Дел или останалите да го видят в някаква друга форма, освен в най-добрата.