Мечът на Атила
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Атила». Краткое содержание книги:
Море и небе — и той, увиснал между тях…
Ала нямаше време да се наслаждава на тая неправдоподобна красота. Обърнал поглед надясно, по тясната и стръмна пътечка, която водеше нагоре, към развалините, той видя побеснялата тълпа. Двадесетина селяни, славини и готи, предвождани от пет-шест черноризци, възбудени, разрошени, с развети бради и раса, ругаеха настървено и замерваха с камъни някакъв паднал на пътеката човек подобен на захвърлена черна дрипа.
Тервел зърна лицето. И я позна: Елена!
— Магьосница! — крещяха озверените монаси. — Змеица! Вещица! Еретичка!
И продължаваха да я замерват.
Не само защото беше Елена. И за всеки друг, щом справедливостта го изискваше, Тервел щеше да постъпи така. Жестокостта е нужна в боя, срещу равен противник, там тя е добродетел, но тук, срещу една беззащитна жена, тази жестокост му изглеждаше направо гнусота.
И набрал последни сили, с върховно напрежение на волята и на възмущението си, той успя да се надигне и да изтича няколко крачки напред, като крещеше до прегракване:
— Назад, негодници!
Отначало, при неочакваната му поява, тълпата се сепна, но като го видя безоръжен, се окопити и насочи сега срещу него каменната си стрелба.
Един добре премерен камък го улучи в старата рана на главата. Раненият се олюля и се строполи насред пътеката. Вече губеше съзнание, когато пред очите си видя нещо, което го изуми повече от всичко друго.
Значи — е вярна… Легендата… За змея…
От пещерата изпълзя огромна змия с две глави, която се хлъзна бързо напред, подобно на поток от стомана и бронзови люспи, към проснатата отшелничка, като удряше с опашка и съскаше ядно.
Тоя път фанатизираната паплач не устоя. Първи удариха в бягство подстрекателите, монасите, като припкаха, спъвайки се в расата си, и се кръстеха в ужас, следвани по петите от вярващите си последователи…
После Тервел изгуби напълно съзнание. Потъна в мрака.
Прорицателката
Проточила се от кръгозор до кръгозор, опънала платната си с изписаните черни кръстове, императорската флота, начело с дромона на друнгария се носеше плавно и тържествено на север. В походен строй — защото в това Гостоприемно море, Евксинския понт, нямаше сила, която би дръзнала да пресече пътя й. Макар че небосводът беше забулен с тежка облачна пелена, морето отдолу, и то заплашително потъмняло, някак черно-зелено, оставаше необичайно спокойно. Гларусите, накацали във водата, се поклащаха плавно над вълните. И най-опитните моряци не предвещаваха буря. До края на корабоплавателния сезон, през който бяха разрешени пътуванията по море, оставаха още два месеца. След това започваха зимните бури, с които малцина навклири се решаваха да се преборят, защото при злополука през зимата ги очакваха разправии и съдилища.
Императорът Константин седеше в трона си на горната палуба под балдахин от червена коприна, обкръжен от любезните си, угоднически усмихнати придворни, сред които веднага биеше в очи намръщеният и мрачен, съвсем не на място сред тях, стратег Леон, когото единствен не радваше честолюбивото съзнание, че е сред най-приближените на божествения василевс, а само очакваше заповедта му, за да се впусне в опасното си начинание.
Пъргави роби разнасяха подноси с най-изискани ястия: печени агънца, специално хранени кокошки, свински вимета и всякакви плодове: портокали, грозде, фурми, стафиди и смокини. И кани с вино — бистро като сълза или тъмно като кръв, което при наливането смесваха с вода от хидриите, защото само напълно пропадналите пияници пият чисто вино.
Ведно с повелителя си придворните бяха радостно възбудени, убедени, че им предстои не война, жестока и изтощителна като наскоро привършилите сражения със сарацините, а — прост наказателен поход, военна разходка, с цел да сплашат някаква си вироглава варварска орда. И тяхната весела глъчка заглушаваше бумтежа на тъпана, в чийто такт размахваха трите реда весла прикованите под палубата гребци, и плющенето на надзирателските бичове по оголените робски гърбове, и болезнените им простенвания. Още Аристотел го бе казал — робът е говорещ добитък.
Когато иззад кръгозора на север изплава червената скала на Акра, корабите постепенно забавиха ход, като свиха платната и вдигнаха двата реда весла, после един след друг, по установения порядък спираха съвсем, лягаха на рейд, оставяйки една тясна пролука помежду си, по която продължиха да плават императорската галера и двата охраняващи я кораба.