Безизходица
- Автор: Паттерсон Джеймс, Ледвидж Майкл
- Серия: Michael Bennett #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1125-7
- Переводчик: Стамен Димов Стойчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Безизходица». Краткое содержание книги:
Работата по случая ръководи детектив Майкъл Бенет. Партнира му агент Емили Паркър от ФБР — специалист по отвличанията. Двамата са стъписани, когато откриват, че едно от похитените момичета е отговорило на въпросите и е освободено живо, а похитителят дори е оставил отпечатък върху кожата й.
В бясна надпревара с времето и психопата, който сякаш винаги е на крачка пред тях, Бенет и Емили го проследяват чак до сградата на Нюйоркската фондова борса. В самото сърце на финансовата машина на САЩ, детективът ще трябва да надхитри убиеца и да предотврати кървавия му план.
— Не. Просто опитах нещо, за което не знаеш. Свързано е с тайните на треньорското умение. Само това ще ти кажа, умнико — отсече Шеймъс. — А сега защо не ни представиш приятелката си?
— Емили, запознай се с отец Шеймъс Бенет, нашия квартален пастор и мой дядо, макар че рядко съм склонен да го признавам. Работим заедно по един случай, монсеньор. Емили е агент от ФБР.
— ФБР — повтори Шеймъс, явно впечатлен, когато пое ръката й. — Фебереец в пола от плът и кръв. Вярно ли е, че вече ви позволяват да измъчвате заподозрените?
— Само дразнещите старчоци — отговорих вместо нея.
Децата, най-после забелязали появата на непозната личност сред тях, се поукротиха и я зазяпаха с интерес. Трент, един от многото надарени комедианти в нашата фамилия, пристъпи напред, важен като английски иконом, макар да бе само метър и двадесет и пет.
— Здравейте — поздрави той Емили и й протегна ръка.
— Добре дошли в дома на семейство Бенет. Мога ли да поема палтото ви?
Емили ме изгледа слисано, докато стискаше ръката му.
— Ами… — запъна се тя.
— Как сте? — обади се и Рики, побързал да се присъедини към посрещането. — Много мило от ваша страна, госпожо, че сте дошли на вечеря.
— Добре, достатъчно, глупачета — усмирих ги аз.
Но точно тогава най-голямата ми дъщеря — Джулиана — се показа от кухнята и се закова на прага. Измъкна от ушите си неизменните слушалки на айпода си, преди да се дръпне обратно в кухнята.
— Мери Катрин, татко е довел вкъщи гостенка. Да сложа ли още една чиния на масата?
Мери Катрин се появи след минута.
— Разбира се — кимна тя.
— О, не е нужно. Не бих искала да се натрапвам, госпожо Бенет.
— Чухте ли какво каза тя? — извика Криси. — Хей, вие всички, чухте ли това? Тя нарече Мери Катрин госпожа Бенет!
— Извинете? — смути се Емили и ме погледна с безмълвна молба за помощ.
— Стига толкова, деца. Престанете, говоря сериозно — разпоредих се и се обърнах към Емили. — Това е дълга история. Мери Катрин и аз не сме женени — подех, но внезапно се разсмях. — Не прозвуча правилно. По-скоро исках да кажа, че…
— Това, което той искаше да каже, е, че аз само работя за тази тайфа — довърши вместо мен Мери Катрин. — Радвам се да се запознаем. — И стисна енергично ръката на гостенката.
— О, грешката е моя — смънка Емили.
Точно тогава ни връхлетя като товарен влак силната апетитна миризма на розмарин, чесън и пипер. Емили се извърна, когато Джулиана остави върху масата подноса с голямото печено агнешко бутче. Ухаеше невъобразимо вкусно.
— В неделните дни Мери Катрин доста ни глези — обясних аз.
Очите на Емили се разшириха, когато се появи и Брайън, понесъл плато с картофено пюре, голямо колкото шейна.
— Определено не си длъжна да останеш — прошепнах на Емили. — Не се поддавай на тези шмекери, колкото и любезно да се държат. Ние обогатихме с ново значение термина семеен стил.
Соки започна да се търка в глезена на Емили.
— Ама виж, тате. Дори и Соки иска тя да остане — помоли ми се Криси и затрепка пред Емили с миглите си като крилца на пеперуда.
Гостенката коленичи и накрая си позволи да погали котката.
— Е, щом Соки казва, мисля, че съм длъжна да се подчиня — обяви тя.
— В такъв случай — заявих, докато наливах червено вино в една голяма чаша за Емили — ще се нуждаеш от това.
17.
Като се опитваше да запази присъствие на духа сред суматохата от децата и оживлението в светлия топъл апартамент, Емили Паркър отпиваше от виното си и се усмихваше.
Невероятно, мислеше си тя. Всичките тези деца. От толкова много раси. Сигурно бяха осиновени… Е, поне някои от тях. А къде тогава е госпожа Бенет? От Майк определено се излъчваха вибрации на самотен баща.
Наблюдаваше го как коленичи и вдигна седемгодишното чернокожо момче. Приложи му хватка от джудото — леко го преметна през рамото и го повали на дивана до седналото момиче с азиатски черти.
Със сигурност не бе очаквала точно това.
— Хей! — провикна се едно от децата. — Вижте!
На телевизионния екран показаха Емили и Майк на тротоара пред сградата в Бронкс. Започваше предаването, отразяващо отвличането на Джейкъб.
Всичките деца заръкопляскаха. Една от близначките напъха двете си кутрета в устата и изсвири като хамалин. Емили се засмя, щом видя как Майк Бенет се поклони в знак на благодарност за вниманието.
— Благодаря на всички. Моля, без автографи. Засега ми е достатъчна тази порция слава, хайде да вечеряме.