За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството
- Автор: Настрадинова Величка
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството». Краткое содержание книги:
– Е, хайде! — каза тя. — Вече е единадесет, а твоят професор има часове в консерваторията до дванадесет. Не е зле да му се обадиш.
Професорът ме посрещна с прегръдки и нескрита радост:
– Къде потъна, по дяволите! Бива ексцентричност, но всичко има граници! Полицията те търси.
Засмях се. Усетих, че съм станал хитър и съобразителен, иначе не бих отговорил:
– Една очарователна дама. Най-после истинската любов. А имах нужда и от пълна почивка.
– Слава богу! — възкликна професорът. — Най-после си се отървал от тая пиявица, дето те използваше. Знаеш ли, че тя води дело за твоето наследство?
– Ще припадне, като чуе, че съм жив. Да вървим в полицията.
Там се отнесоха с мен като с любимо дете, което прави пакости. Помолиха ме друг път да им се обаждам, когато реша да изчезна. Те щели да пазят в пълна тайна къде съм.
Професорът ме покани на обяд. У тях забелязах, че през цялото време съм носил някаква чанта, без да знам какво има в нея. Отворих я. Партитури на две симфонии, четири соло цигулкови сонати, един квартет и някакво голямо произведение за мъжки и детски хор, оркестър, попълнен с особени инструменти и алт.
Показах ги на професора. Той започна да вика, да ругае, нарече ме идиот и говедо, задето досега съм пазил всичко това, зазвъня по телефона и събра елита на музикалния свят. Веднага най-известните диригенти се скараха кой да вземе партитурите; цигулковите сонати бяха поделени между най-именитите ми колеги, единствен квартетът получи по-малко внимание, но най-сетне и Чайковски не всеки ден е писал шедьоври.
Междувременно бях нападнат от журналистите и вечерните вестници излязоха със сензационни заглавия. «Изчезналият виртуоз се връща като композитор» и тям подобни.
Следобед отидох в банката. Изтеглих голяма сума, извадих от моята касетка стар индийски пръстен, баснословно скъп, и тръгнах да се прибирам. Но къде? В залисията не бях запомнил къде живея. Или това беше трик на госпожица Вещицата? Направи от мен това, което искаше, и ме пусна да се саморазвивам! Тая мисъл ме влуди. Значи няма да я видя повече!
– Добър вечер, Неверни Тома!
Едно такси спря до мен. Тя беше в него. Прегърнах я, като че ли не съм я виждал от години, и поставих индийския пръстен на ръката й. Отправихме се към нашата квартира. Една къща с висока ограда на края на града. Вещицата беше в траур, забулена с дълъг воал. Като останахме сами, тя хвърли воала.
– Кого жалиш?
– Пропуснах да ти дам наставления — отвърна тя. — Аз съм твоя годеница. Жаля сестра си, чието тяло чакам да пристигне от Южна Америка, за да го погреба на родна земя. Ще се появявам винаги в траур. За мен е опасно да показвам лицето си.
– Защо не го промениш?
– Нали ще променя и мислите си.
– Една пластична операция не променя мисли.
– Месарските работи, тоест операциите, ме отвращават. И освен това, не намирам, че видът ми е лош. А ти огледа ли се в огледало, което не буди съмнения?
– Да. И да ти призная, струва ми се, че съм станал красив! Уж съм същият, а съм красив. Всички го забелязаха.
– И жените? Внимавай, красавецо, ревнива съм.
– Не се шегувай! Знаеш, че за мен ти си най-важното нещо в живота. Ти си… Ти си самият ми живот. Кажи, нали няма да изчезнеш и да ме оставиш да полудея?
– Даже ако се наложи да изчезна, помни, че си мой и че когато дойде времето, ще те повикам при мен. И не допускай и сянка от отчаяние, а чакай. Аз ще те повикам, ако ще между нас да стоят огромни разстояния, хорската ненавист, даже и смъртта.
Бях пиян от щастие. Какво разбирах аз дотогава от слава, любов и признание? Сега Фортуна ме засипваше с благосклонността си. Навсякъде срещах очаровани погледи, може би ми завиждаха, но не го забелязвах. Твърде много искаха да знаят коя жена ме е преобразила до такава степен. Узнах, че преди това съм бил стеснителен, нацупен, занесен, нервен и неприятен. Изведнъж намерих приятели — умни, сърдечни и искрени. Канеха ме непрестанно, но аз гледах час по-скоро да се измъкна, за да бъда сам с моята вещица. Тя не се показваше в обществото и това караше по-любопитните да не спят от мъка.
А аз спях ли? Струва ми се — не. Имах чувството, че ако заспя, тя ще се изтаи като съновидение.
Тя също не спеше. Може би защото знаеше какво ще се случи, и чакаше.
Питах я:
– От какво се пазиш? Ти си почти всемогъща. Кой може да те застрашава? Ще ти взема охрана.