Ферма за трупове

Представих си лицето на Луси, красивата извивка на челюстта и бузата й, когато се наведе към пламъчето в ръцете на приятелката й. Обзетите им от страст гласове звучаха ясно в паметта ми, а аз не разбирах защо съм толкова зашеметена. Не мислех, че това има някакво значение. Зачудих се колко ли знае Уесли. Племенницата ми бе започнала стажа си в Куантико в началото на есенния семестър. Той я бе виждал много повече от мен.

Във въздуха не се усещаше дори лек полъх, докато не стигнахме до планината. За момент земята изглеждаше равна и катраненочерна.

— Изкачваме се на хиляда и петстотин метра — прозвуча в слушалките гласът на пилота. — Добре ли сте отзад?

— Тук май не може да се пуши, нали? — недоволно изсумтя Марино.

В девет и десет мастиленосиньото небе бе обсипано със звезди, а Блу Ридж приличаше на безмълвен и неподвижен черен океан. Прелетяхме над гъсти гори и гладко се спуснахме към тухлена сграда, която вероятно беше училището. Зад нея открихме футболно игрище, където сигналните червени лампи на полицейските коли и запалените огньове осветяваха площадката ни за кацане. Трийсетте милиона свещи на „Нощното слънце“ заблестяха ослепително и ние се приземихме. Уайт спусна хеликоптера меко и сръчно като кацаща птица.

— Домът на „Бойните коне“ — прочете Уесли окачения на оградата надпис. — Надявам се, че те имат по-добър сезон от нас.

Марино погледна през прозореца, когато въртенето на перките утихна.

— Не съм гледал ученически футбол, откак самият аз участвах в него.

— Не знаех, че си играл футбол — отбелязах.

— Да, номер дванайсет.

— На коя позиция?

— Краен защитник.

— Това се подразбира — казах.

— Всъщност това е Суананоа — съобщи Уайт. — Блек Маунтин е малко по на изток.

Посрещнаха ни двама униформени полицаи от участъка на Блек Маунтин. Изглеждаха прекалено млади, за да имат шофьорски книжки или да носят оръжия. Лицата им бяха бледи и странни и момчетата се опитваха да не ни гледат втренчено. Струваше ми се, че сме пристигнали с летяща чиния и сме кацнали сред пламъците на въртящи се светлини и неземна тишина. Полицаите не знаеха какво да мислят за нас или за случилото се в града им и докато ни откарваха натам, почти не си говорихме.

След минути паркирахме на тясна уличка, пулсираща от ръмжащи мотори и сигнални светлини. Преброих три патрулни коли, освен нашата, една линейка, две пожарни, две цивилни коли и един кадилак.

— Страхотно — промърмори Марино и затръшна вратата на колата. — Домъкнало се е куцо и сакато.

Жълтите ленти за ограждане на местопрестъпления минаваха от предната врата към храстите от двете страни на бежовата двуетажна къща. На чакъления частен път беше паркиран един форд „Бронко“, а зад него цивилен „Скайларк“ с полицейски антени и лампи.

— Колите на Фъргюсън ли са? — запита Уесли, докато се изкачвахме по бетонните стъпала.

— Онези на частния път, да — отговори полицаят. — Той е там, зад онзи прозорец горе.