Обратими грешки
- Автор: Търоу Скот
- Серия: Окръг Киндъл #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Обратими грешки». Краткое содержание книги:
— А майка ти?
— Преди четири месеца почина.
— Моите съболезнования.
Джилиан сви рамене. Още не бе решила за себе си какво чувства след смъртта на двамата си родители… макар да бе смятала, че една от силните й черти е именно способността да не разсъждава върху подобни неща. Беше имала дом и детство, които смяташе за средно добри. Бяха шест деца и двама алкохолизирани родители, съжителстващи в атмосфера на вечно съперничество и вражда между всички. За Джилиан целият смисъл на детството й бе в това, че то я бе подтикнало да гледа само напред. Всъщност беше като Помпей — димящите руини и отровената атмосфера бяха нещо, от което можеш само да бягаш. Цивилизацията щеше да бъде измислена наново на друго място. Бе заложила цялата си вяра върху две неща: интелигентност и красота. Защото несъмнено беше красива и едновременно с това умна и с подобен капитал в ръцете бе недопустимо да се остави да бъде върната в калта от онова, което така леко бе загърбила. Родената в онзи дом Джил Съливан се бе превърнала по нейна воля в Джилиан. Която пак тя по-късно бе унищожила.
— Баща ми почина преди три месеца и още съм съсипан — каза Артър. Беше сбърчил чело от болка. — До последния си дъх този човек ме правеше на луд. Мисля, че бе най-нервното същество, живяло на тази земя. Нямам обяснение как доживя до тези години след толкова безпокойство за всичко. Но знаеш ли, при всички тези тревоги какво и как ще се случи… мисля, винаги съм чувствал, че той страшно държи на мен. — Рейвън вдигна поглед към нея: безмълвно признание колко редки са тези хора в живота му. Заприлича й на малко кученце, което доверчиво навира влажната си муцунка в ръката й. В следващия миг той се притесни, но не беше ясно дали от моментната слабост, която неволно беше разкрил пред нея, или заради неловкото положение, в което я бе поставил. — Защо ли ти разказвам това?
— Вероятно защото мислиш, че такава като мен няма по-добър начин да си прекарва времето — отговори тя.
Каза го хладно и отначало й се стори, че думите изразяват нещо по-различно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Но не беше така. За един кратък миг грубостта на подмятането остави и двамата без думи. После по отпуснатото лице на Рейвън мина конвулсивна тръпка и той нервно закопча едно от копчетата на сакото си.
— Съжалявам, че те обезпокоих. Допуснах грешката да помисля, че има нещо, което ни свързва.
Джилиан автоматично напипа цигарите в чантичката си, извади ги и запали. Ръката й с клечката трепереше. Проклинаше се, че е допуснала чувството за вина да я разтърси толкова силно. Ако продължеше така, никога нямаше да изплува на повърхността. Гледаше как огънчето на цигарата бавно пълзи нагоре и оставя след себе си сива пепел. Чу, без да вижда, ципа на чантата на Рейвън.
— Може да се наложи да те призова за даване на показания под клетва — каза той. „Само това ми липсва — помисли си тя. — И да ме разпънеш на кръст, разбира се, ако ти се удаде възможност. Не че няма да съм го заслужила.“ — Съгласна ли си да ти изпратя призовката по пощата? — Питаше я как да я намери, без да се обръща към Федералната служба за условно освободените затворници, и тя му каза, че живее в мазето на къщата на Дъфи Мълдоър. Дъфи, бивш пастор на римокатолическата църква, преди години беше главен щатски защитник към съдебния състав на Джилиан и в резултат основен постоянен опонент на Рейвън. Но Артър не зададе дори от куртоазия въпрос как е Дъфи. Вместо това, без да я поглежда, записа адреса в електронния си органайзер — чудо на чудесата, всеки нов по-добър от предишния и по-голям от него, станало задължителна за всеки американец вещ през четирите и половина години, които бе прекарала зад решетките. Сини струйки дим се извиваха между двамата. Един сервитьор се поинтересува не искат ли още кафе. Джилиан си поръча в чаша за навън и зачака да й я донесат.
— Не исках да се държа грубо, Артър.
— Няма нищо, Джилиан. Знам, че винаги си ме смятала за голям досадник.
Думите му я накараха горчиво да се усмихне. Но все пак имаше нещо, за което му се възхищаваше. Беше пораснал. Беше добил способността да се държи небрежно. И освен това беше улучил в целта със забележката си. Въпреки това тя опита още веднъж:
— В момента не съм особено щастлива, Артър. И предполагам, настроението ми не се подобрява от това, че този факт е известен на познатите ми от едно време. Това за мен е болезнено напомняне.
Което беше глупаво, разбира се. Защото кой, в крайна сметка, бе щастлив? Определено не Артър Рейвън — непохватен, грозноват, сам със семейните си тревоги… за които сега се сещаше, че бяха свързани със сестра му, която имаше психически проблеми. И всъщност никой вече не се интересуваше от емоционалното състояние на Джилиан. Не че някой се съмняваше, че е нещастна и страда. Но хората по-скоро вярваха, че сама си го е заслужила.