1Q84 (Книга втора)
- Автор: Мураками Харуки
- Серия: 1Q84 (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «1Q84 (Книга втора)». Краткое содержание книги:
Както ни подсказва заглавието, романът е поклон пред Джордж-Оруеловата „1984“ (цифрата 9 на японски се произнася като буквата Q).
— Свършвам работа в 6:30.
— Ще можеш ли да се отбиеш след това?
— Ще мога.
— Хубаво. — Чу как химикалката му дращи по календара.
— Успя ли да намериш ново куче?
— Куче ли? Ъхъ. Пак немска овчарка. Още не мога да кажа каква е по характер, но има основна дресировка и май знае как да изпълнява команди. Пристигнала е преди десетина дни и вече се е аклиматизирала. Жените са доволни, че пак има кой да ги пази.
— Чудесно.
— Тази се задоволява с обикновена кучешка храна. Една грижа по-малко.
— Немските овчарки поначало не ядат спанак.
— Бун си беше особена кучка. А в зависимост от сезона спанакът понякога е доста скъп — заоплаква се носталгично Тамару. След няколкосекундна пауза добави: — Хубава нощ е за гледане на луната.
— Това пък откъде ти дойде на ум? — понамръщи се Аомаме на телефона.
— Дори и на мен не ми е чужда красотата на природата, ако искаш да знаеш.
— Разбира се. — Но не си и от тия, които току-така, без повод, ще седнат да си говорят за романтика по телефона.
След нова кратка пауза Тамару каза:
— Ти при предишния ни телефонен разговор повдигна въпроса за гледането на луната, не помниш ли? Оттогава все това ми е в акъла, особено след като преди малко погледнах небето, а по него нямаше нито едно облаче.
Аомаме насмалко да го попита колко луни е видял в ясното небе, но се възпря. Прекалено опасен беше един такъв въпрос. При последната им среща Тамару й разказа живота си — как израснал като сираче, без никога да е виждал лицата на родителите си, от каква националност бил. За пръв път разговаряше с нея толкова подробно, а и поначало не бе склонен да говори за себе си. Явно бе почнал да изпитва лични симпатии към Аомаме и затова й се беше разкрил до известна степен. Но в крайна сметка той си оставаше професионалист, обучен да следва най-краткия път към изпълнението на задачата си. Нямаше смисъл да му споделя прекалено много.
— Мисля, че утре след работа ще успея да стигна докъм седем — рече.
— Хубаво. И предполагам, че ще си гладна. Готвачката утре има почивен ден, така че няма да можем да ти предложим нищо свястно, но ако ще се задоволиш с някой и друг сандвич, ще мога да ти спретна нещо.
— Благодаря.
— Ще трябва да носиш със себе си шофьорската си книжка, паспорта и книжката за здравните тя осигуровки. Освен това ще ни е необходим и дубликат от ключа на апартамента ти. Ще успееш ли да се приготвиш?
— Да, би трябвало.
— И още нещо. Ще трябва да те видя насаме и по оня, предишния въпрос. Така че ще се наложи да ми отделиш известно време, след като приключиш с мадам.
— Кой предишен въпрос?
Тамару млъкна за миг. Мълчанието му тежеше колкото цяла торба пясък.
— Доколкото си спомням, помоли ме да ти намеря едно нещо. Нима си забравила?
— Как? Разбира се, че си спомням — отвърна забързано Аомаме. Едно ъгълче от съзнанието й все още бе заето от мисълта за луните.
— До утре в седем тогава — каза Тамару и затвори.
И през следващата нощ нямаше промяна в броя на луните. След бърз душ Аомаме излезе от клуба, а горе на светлото все още небе вече я чакаха една до друга двете бледолики луни. Аомаме се застоя на пасарелката над авеню „Гайен-Нишидори“, облегна се на парапета и известно време остана загледана в луните. Никой друг наоколо не се вглеждаше толкова внимателно в небето. Минувачите й хвърляха по някой озадачен поглед, после продължаваха забързани към станцията на метрото, без да проявят и капка интерес нито към небето, нито към луната. Но докато гледаше нагоре, Аомаме започна да изпитва същата физическа умора, която я бе сполетяла два дни по-рано. Крайно време е да престана да се блещя на тези луни, упрекна се. Много зле взе да ми се отразява. Но колкото и да си налагаше да не гледа натам, нямаше начин да не чувства техния поглед върху кожата си. Дори когато не ги гледам, самите те ме гледат. И знаят какво съм тръгнала да върша.
Вдовицата и Аомаме пиеха кафе от някакви натруфени чаши от отминала епоха. Вдовицата сипа внимателно няколко капчици мляко до ръба на чашата си и пиеше кафето си, без да го разбърква. Захар не ползваше. Аомаме, както винаги, се придържаше към черното кафе. Тамару им беше поднесъл обещаните сандвичи, нарязани на хапки. Аомаме изяде няколко — най-обикновени сандвичи с краставица и сирене върху ръжен хляб, с много фини подправки. Тамару много го биваше по простите неща за ядене, умееше да борави сръчно с кухненския нож и да нарязва на идеални размери и дебелина всички съставки. Знаеше и реда, в който следва да се извършат отделните операции. А това се оказваше от огромно значение за крайния вид и вкус на продукта.