Нощна сянка
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553867
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Нощна сянка». Краткое содержание книги:
Нощна сянка запраща Даяна и Матю в Лондон от времето на Елизабет I - свят на шпионаж и интриги, където се срещат с група стари приятели на Матю, известна като Нощната школа. Целта им е да открият вещица, която да обучи Даяна, и да открият следи от Ашмол 782. Но когато миналото започва да стяга примката си около тях, двамата поемат на съвсем различно пътешествие, което ги отвежда в сърцето на вампирската история и на тайни, пазени цели петнайсет столетия.
В Нощна сянка Харкнес отново тъче пищен и великолепен гоблен от алхимия, магия и история. Любовта се задълбочава, докато авторката ни води през примката на времето в разказа си за кръв, страст и завързани на възел нишки от миналото, за да ни представи един от най-жадно очакваните романи на годината
— Къде е баща ти, момко? — попита по-меко Матю.
— Болен е, на легло е от четири дни, господин Ройдън. — Бидуел извади парче филц от торбичката, привързана на кръста му, постави последователно и двете ми стъпала върху него и ги очерта с въглен. Отбеляза си нещо на филца, довърши бързо и върна внимателно краката ми на пода. Извади странна книга от съшити квадратни кожени парчета и ми я подаде.
— Кои цветове са популярни напоследък, господин Бидуел? — попитах, докато разгръщах кожените мостри. Имах нужда от съвет, а не от тест с много отговори.
— Дамите, които са допуснати в двореца, носят бели обувки със златисти и сребристи отпечатъци.
— Няма да ходим в двореца — каза рязко Матю.
— Тогава черно и червеникавокафяво. — Бидуел показа парче кожа в карамелен цвят. Матю го одобри, преди аз да кажа и дума.
След това дойде редът на по-възрастния мъж. Той също бе изненадан, когато хвана ръцете ми и усети мазолите по дланите ми. Дамите с благороден произход, които се омъжват за мъже като Матю, не гребат на лодки. Самърс опипа и подутината на средния ми пръст. Дамите също така не си деформират пръстите с дълго държане на моливи. Сложи ми мека ръкавица, която бе прекалено голяма за дясната ми ръка. В подгъва ѝ бе забита игла с вдянат груб конец.
— Баща ти има ли си всичко необходимо, Бидуел? — попита Матю обущаря.
— Да, благодаря ви, господин Ройдън — отвърна Бидуел и кимна.
— Шарл ще му прати яйчен крем и еленско месо. — Сивите очи на Матю проблеснаха към слабоватия младеж. — И вино също.
— Господин Бидуел ще ви е благодарен за любезността — каза Самърс и продължи да тропосва ръкавицата, за да я накара да прилепне.
— Някой друг да е болен? — попита Матю.
— Момичето на Рейф Медоус имаше ужасна треска. Ние се притесняваме за стария Едуард, но той просто е малко настинал — отзова се веднага Самърс.
— Вярвам, че дъщерята на Медоус е оздравяла.
— Не — каза Самърс и скъса конеца. — Погребаха я преди три дни, мир на душата ѝ.
— Амин — изрекоха всички в стаята. Франсоаз вдигна вежди и кимна на ръкавичаря. Със закъснение и аз се присъединих към тях.
След като си свършиха работата и обещаха обувките и ръкавиците да са готови още тази седмица, двамата мъже се поклониха и си тръгнаха. Франсоаз понечи да ги последва, но Матю я спря.
— Повече никакви уговорки за Даяна. — Тонът му бе недвусмислено сериозен. — Погрижи се да намерят болногледачка за Едуард Кимбъруел и да му занесат достатъчно храна и пиене.
Франсоаз направи реверанс и си тръгна, но преди това отново ме погледна със съчувствие.
— Боя се, че мъжете от селото разбраха, че не съм на мястото си тук — казах аз и прокарах трепереща ръка през челото си. — Гласните са ми проблем. И интонацията ми е низходяща там, където трябва да е възходяща. Кога би трябвало да казваш «амин»? Някой трябва да ме научи как да се моля, Матю. Трябва да започна отнякъде и…
— По-кротко — спря ме той и обгърна с ръце кръста ми, пристегнат с корсет. Дори през няколкото слоя плат докосването му бе успокоително. — Това не ти е устен изпит в «Оксфорд», нито дебют на сцената. Претоварването с информация и заучените фрази няма да ти помогнат. Трябваше да ме попиташ, преди да повикаш Бидуел и Самърс.
— Как да се преструвам, че съм нов човек, друга личност, и то непрекъснато? — почудих се аз.
Матю го бе правил безброй пъти през вековете, като бе инсценирал смъртта си и се бе появявал отново в нова страна, бе проговарял на друг език и се бе представял под различно име.
— Номерът е да спреш да се преструваш. — Объркването очевидно се бе изписало на лицето ми, затова той продължи: — Не забравяй какво ти казах в Оксфорд. Не можеш да живееш в лъжа, независимо дали си вещица, която се прави на обикновено човешко същество, или жена от 21-ви век, която се опитва да мине за дама от елизабетинската епоха. Сега това е твоят живот. Опитай се да мислиш за него като за роля.
— Но акцентът ми, начинът, по който се движа… — Дори аз бях забелязала колко големи са крачките ми в сравнение със ситните с тънки на другите жени от къщата, а неприкритите подигравки на Кит, че съм мъжкарана, окончателно ме убедиха, че се отличавам.
— Ще се нагодиш. Междувременно хората ще говорят. Но ничие мнение в Удсток няма значение. Скоро ще станеш част от пейзажа и клюките ще спрат.
Погледнах го недоверчиво.
— Не си много наясно какво представляват клюките, нали?
— Достатъчно, за да знам, че всяко чудо е за три дни. — Погледна към книжката ми и забеляза петната и нерешителния почерк. — Стискаш перото прекалено силно. Затова върхът му непрекъснато се чупи и мастилото не тече плавно. Също така прекалено здраво си стиснала и новия си живот.