Изкуството на лова

А после долови нещо ужасно познато. Група мъже с необичайно остри възприятия — и същевременно обгърнати в магьосническа пелена. Беше ги пропуснала в първия момент, защото бяха от другата страна на събореното крило, зад работещите там хора. Но сега работниците се бяха изправили и гледаха към новодошлите. Осем мъже. Бяха толкова близо, че тя спря и стисна ръката на Паулус.

— Какво има? — попита той.

Янти плъзна поглед по фасадата към ъгъла. Знаеше какво ще последва и почти тропна ядно с крак. Не беше честно. Защо трябваше да бъде развален този прекрасен миг?

— Може ли да си тръгваме? — попита тя.

— Защо? Какво има?

Ала вече бе твърде късно. Копията на Грейнджър се появиха иззад ъгъла. Върху еднаквите им лица имаше идентични белези от изгаряне със саламура. Очите им бяха зачервени, пламтящи, напълно лишени от човешки емоции. Носеха брони, от които долиташе слабо бръмчене, по магьосническата им повърхност трептяха причудливи отблясъци.

Двойникът най-отпред държеше пред себе си човешко тяло — носеше го с такава лекота, сякаш не тежеше въобще. Янти усети, че дъхът ѝ секва. Беше видяла копията отдалече, но не и тялото, което държеше предният. Съвсем обяснимо, защото той нямаше нито сетива, които да използва, нито дори съзнание, от което да надзърне.

Но Янти го позна веднага. Лице, което бе същото като лицата на другите — ако се изключеше дупката от куршум между очите.

Паулус покани копията вътре и те го последваха мълчаливо. Накара ги да положат тялото на Грейнджър на една голяма маса и после прати слугите да повикат чичо му.

Янти остана при трупа на баща си с осемте призрачни копия. Присъствието им я изнервяше. Дори само като ги погледнеше ѝ призляваше. Ненавиждаше ги, че са тук, че споделят с нея този миг на скръб. Протегна ръка към нагръдната плоча на бронята на баща си — към обгорения метал с неговата странна бледа светлина, — но не намери сили да я докосне.

Чувстваше в душата си празнота, сякаш някой ѝ бе отнел огромна част от бъдещето. И докато гледаше покритото с белези лице, празнотата постепенно се изпълваше с мъка. Внезапно по бузите ѝ рукнаха сълзи, тя скри лицето си в шепи и захлипа.

— Съжалявам за загубата ти — каза Паулус.

Тя усети ръката му на рамото си. Обърна се, опря глава на гърдите му и продължи да ридае все по-неудържимо.

— Толкова го мразех — успя да каже.

Той я задържа в обятията си.

— Това чувство често е спътник на обичта.

Тя проплака като малко дете. Цялата се тресеше. Позволи му да я притисне към себе си, чувстваше топлината на бузата му, опряна в нейната.

— Ваше височество — чу се гласът на херцог Кир.

Янти вдигна очи и го видя до масата. Оглеждаше копията. После сведе поглед към тялото на баща ѝ.

Наведе се и огледа раната на главата му. Опря пръсти на шията му. След миг изсумтя одобрително и каза:

— Не плачи, миличка. Баща ти е жив.